Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
"Джордан, трябва да ти кажа нещо. Джордан, трябва. Джордан…"
Звънът на телефона се вряза в тишината между тях. Почти обезумял, Джордан бръкна в джоба си и извади мобилния си; отвори го и го допря до ухото си.
— Ало?
Мая не откъсваше очи от него, приведена толкова напред, че кухненският плот се впиваше в ребрата и. Чуваше обаче единствено неразбираемо мърморене от другата страна и вече почти и идваше да закрещи от нетърпение, когато Джордан най-сетне затвори и я погледна с обнадеждена искрица в очите.
— Това беше Тиил Вакселбаум, вторият в иерархията на Претор Лупус — обясни той. — Искат незабавно да отида в щаба. Мисля, че ще помогнат с издирването на Саймън. Ти ще дойдеш ли? Ако тръгнем сега, ще пристигнем до обед.
В гласа му, под тревогата за Саимън, се долавяха умолителни нотки. Не е глупав, помисли си Мая. Знае, че нещо не е наред. Знае…
Тя си пое дълбоко дъх. Думите бяха заседнали в гърлото и — "Джордан, трябва да поговорим" — ала тя ги преглътна. Сега най-важен беше Саймън.
— Разбира се. Разбира се, че ще дойда.
Първото, което Саимън видя, бяха тапетите. Които не бяха лоши. Малко старички. Бяха започнали да се отлепват. Имаха сериозен проблем с мухъла. Ала общо взето, не бяха наи-лошото, което беше виждал. Примига няколко пъти при вида на дебелите ивици, които пресичаха цветния десен, докато си даде сметка, че тези ивици всъщност бяха решетки. Намираше се в клетка.
Саимън се преобърна бързо по гръб и се изправи, без да си даде труда да погледне колко е висока клетката. Черепът му се удари в решетките над главата му и го накара да наведе очи, ругаейки.
И именно тогава се видя.
Носеше свободно падаща бяла риза с волани. Още по-смущаващо беше това, че очевидно беше обут в чифт тесни кожени панталони.
Много тесни.
Много кожени.
Саимън плъзна поглед по себе си, асимилираики всичко. Диплите на ризата. Дълбокото, откриващо гърдите деколте. Впитата кожена материя.
— Защо — каза той след миг — всеки път, когато си помисля, че съм открил най-ужасното нещо, което може да ми се случи, се оказва, че греша.
Като по даден знак, вратата се отвори и една дребничка фигурка се втурна в стаята. Миг по-късно тъмен силует затвори вратата зад нея с бързината на служител от тайните служби.
Фигурката се приближи на пръсти до клетката и провря лице между две от пречките.
— Саааймън — прошепна тя.
Морийн.
Обикновено Саимън поне би опитал да я убеди да го пусне, да намери ключ, да му помогне. Ала нещо у Мориин му каза, че няма смисъл. Наи-вече — короната от кости, която тя носеше. Кости от пръсти. Може би и от крака. Корона, украсена със скъпоценни камъни… или по-точно — натруфена със скъпоценни камъни. Освен това — опърпаната розово-сива бална рокля, разширена в хълбоците по начин, които му напомняше за някои от онези филми, в които деиствието се развива в осемнайсети век.
— Здрасти, Морийн — каза той предпазливо.
Морийн се усмихна и още по-силно притисна лице в решетките.
— Харесваш ли дрехите си? — попита тя. — Имам и други тоалети за теб. Редингот и шотландска поличка, и цял куп неща, но първо исках да облечеш тези. Аз ти направих и грима. Аз бях.
На Саимън не му трябваше огледало, за да му стане ясно, че има очна линия. Разбра го в миг, напълно.
Морийн…
— Правя ти огърлица — прекъсна го тя. — Искам да носиш повече украшения. Повече гривни. Искам около китките ти да има неща.
— Морийн, къде съм?
— С мен.
— Добре. Къде сме ние?
— В хотела, в хотела, в хотела…
Хотел "Дюмор". Поне в това имаше някакъв смисъл.
— Окей. А защо съм… в клетка?
Мориин започна да си тананика и прокара ръце по решетките, потънала в собствения си свят.
— Заедно, заедно, заедно… сега сме заедно. Ти и аз. Саимън и Мориин. Наи-сетне.
Морийн…
— Това ще бъде твоята стая — каза тя. — А когато си готов, ще те пусна да излезеш. Имам неща за теб. Легло. И други неща. Столове. Неща, които ще ти харесат. И групата ще може да свири!
Тя се завъртя и едва не изгуби равновесие под странната тежест на роклята си.
Саимън си даде сметка, че трябва внимателно да подбере следващите си думи. Знаеше, че има успокояващ глас. Можеше да бъде чувствителен. Да вдъхва сигурност.
— Морийн… знаеш ли… аз те харесвам…
Морийн спря да се върти и отново стисна решетките.
— Просто ти трябва време — каза тя с ужасяващо благ глас. — Само време. Ще се научиш. Ще се влюбиш. Сега сме заедно. И ще управляваме. Ти и аз. Ще управляваме моето кралство. Сега, когато съм кралица.