Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
— Кралица?
— Кралица. Кралица Мориин. Кралица Мориин на нощта. Кралица Мориин на мрака. Кралица Морийн. Кралица Морийн. Кралица Морийн на мъртвите.
Тя взе свещта, която гореше в един от стенните свещници, и неочаквано я мушна между решетките, по посока на Саимън. Наклони я съвсем лекичко и се усмихна, когато белият восък покапа като сълзи по излинелите останки от аления килим. Прехапа съсредоточено долната си устна и внимателно завъртя китката си, така че капките се сляха.
— Ти си… кралица? — немощно попита Саймън.
Знаеше, че Мориин оглавява нюиоркския вампирски клан. Нали именно тя беше убила Камила и беше заела мястото и. Само че лидерите на кланове не се наричаха крале или кралици. Обличаха се нормално, както правеше Рафаел, а не в нещо, което сякаш идваше от маскен бал. Те бяха важни фигури в общността на децата на нощта.
Но разбира се, Мориин беше различна. Тя беше дете, едно неживо дете. Саимън помнеше пъстроцветните и ръкавици без пръсти, леко задъхания и глас, големите и очи. Тя беше малко момиченце с всичката невинност на малко момиченце, когато той я беше ухапал, а после Камила и Лилит я бяха взели и я бяха превърнали във вампир, вкарваики във вените и зло, което бе превърнало цялата тази невинност в лудост.
Вината беше негова, даваше си сметка Саимън. Ако Мориин не го познаваше, ако не се беше мъкнала след него, нищо от това нямаше да се случи.
Мориин кимна и се усмихна, съсредоточена върху купчинката восък, която сега приличаше на миниатюрен вулкан.
— Трябва… да направя разни неща — каза тя неочаквано и пусна свещта, както си беше запалена. Пламъчето угасна, когато тупна на пода, а Мориин забърза към вратата. Същият тъмен силует я отвори в мига, в които тя стигна до нея. А после Саимън отново остана сам, с угасналата свещ, от която се вдигаше дим, с новите си кожени панталони и ужасния товар на вината си.
Мая не беше продумала нито веднъж по пътя към Претор Лупус, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето, а сградите на Манхатън около тях бяха отстъпили място първо на задръстената от коли магистрала "Лонг Аилънд", а след това на пасторалните малки градчета и ферми на Норт Форк. Вече наближаваха Претор Лупус и можеха да видят леденосините води на пролива Лонг Аилънд от лявата си страна, накъдряни от хладния вятър. Мая си представи как се гмурка в тях и потръпна само при мисълта за студа.
— Добре ли си? — Джордан също не беше казал почти нищо, докато пътуваха.
В пикапа му беше студено и той носеше кожени ръкавици за шофиране, ала и те не можеха да скрият, че стиска волана до побеляване на кокалчетата. Мая буквално усещаше тревогата, която струеше на вълни от него.
— Добре съм — отвърна тя.
Не беше вярно. Притесняваше се за Саимън и все се бореше с думите, които не можеше да изрече и които напираха в гърлото и и я давеха. Сега не беше моментът за тях, не и когато Саимън го нямаше и въпреки това всеки миг без да ги е изрекла, и се струваше лъжа.
Завиха и поеха по дългата бяла алея, която се простираше пред тях, към пролива. Джордан се прокашля.
— Знаеш, че те обичам, нали?
— Знам — тихичко отвърна Мая и потисна порива да добави "благодаря". Не това отговаряш, когато някои ти каже, че те обича. Отговаряш с думите, които Джордан очевидно очакваше…
Мая погледна през прозореца и се сепна, изтръгната от унеса си.
— Джордан, сняг ли вали?
— Не мисля.
Ала краи прозорците се носеха бели парцали, трупаха се върху предното стъкло. Джордан спря колата и като свали прозореца, протегна ръка, за да улови една от снежинките. Прибра ръката си обратно в колата и изражението му помрачня.
— Не е сняг. А пепел.
Сърцето на Мая подскочи, когато Джордан отново включи на скорост и те се понесоха напред, завивайки зад ъгъла на алеята. Пред тях, там където би трябвало да се издига сградата на Претор Лупус, златна на фона на сивото обедно небе, имаше пелена от черен дим. Джордан изруга и завъртя волана наляво; пикапът хлътна в канавката и двигателят угасна. Джордан отвори вратата с ритник и изскочи навън; Мая го последва секунда по-късно.
Щабът на Претор Лупус беше построен върху голям зелен парцел, които се спускаше към пролива. Централната сграда беше изградена от камъни със златен цвят — имение в римски стил, със сводест портик. Или поне някога беше така. Сега тя представляваше купчина дърво и камъни, над които се издигаше пушек — овъглени кости в крематориум. Бял прах и пепел се носеха из градините; Мая се задави и вдигна ръка пред лицето си, за да се предпази от задушаващия въздух.