Град на небесен огън

Изведнъж усети нечия ръка над лакътя си и си даде сметка, че вдишва студен въздух. Без да знае как, се беше озовала навън, пред магазина за оръжия, на улица, пълна с хора, а Джейс беше до нея.

— Клеъри — казваше той. — Всичко е наред. Всичко е наред. Лондонските ловци на сенки — те са се спасили.

— Даяна каза, че имало ранени. Още кръв е била пролята заради Моргенстърн. Джейс погледна към оръжието, което тя продължаваше да стиска в дясната си

ръка, толкова силно, че пръстите й бяха побелели.

— Не е нужно да вземаш меча.

— Не. Даяна имаше право. Да се боя от всичко, което има нещо общо с името Моргенстърн, дава… дава на Себастиан власт над мен. А той точно това иска.

— Съгласен съм. Ето защо ти взех това.

И Джейс й подаде ножница от черна кожа, украсена със сребърни звезди.

— Не можеш да се разхождаш по улиците с голо оръжие — обясни той. — Тоест можеш, но ще привлечеш доста странни погледи.

Клеъри взе ножницата, прибра оръжието в нея и я втъкна в колана си, след което затвори палтото над нея.

— Така по-добре ли е?

Джейс отметна кичур червена коса от лицето й.

— Това е първото ти истинско оръжие. Оръжие, което принадлежи само на теб. Името Моргенстърн не е прокълнато, Клеъри. То е славно и древно нефилимско име, което съществува от стотици години. Утринната звезда.

— Утринната звезда изобщо не е звезда — каза Клеъри нацупено. — А планета. Научих го в час по астрономия.

— Мунданското образование е непростимо прозаично — заяви Джеис. — Виж.

— той посочи нагоре и Клеъри вдигна очи, само че не към небето. Гледаше него — лъчите на слънцето в светлата му коса, извивката на устните му, когато се усмихна.

— Много преди да са знаели каквото и да било за планетите, хората знаели, че тъканта на нощта е осеяна с ярки прорези. Звездите. Знаели също така, че имало една, която се издигала в небето от изток, по изгрев-слънце, и я нарекли утринната звезда, носителка на светлина, предвестница на зората. Толкова лошо ли е това? Да донесеш светлина на света?

Клеъри импулсивно се надигна и го целуна по бузата.

— Е, добре — призна тя. — Това наистина беше по-поетично от часовете ми по астрономия.

Джейс отпусна ръка и й се усмихна.

— Чудесно. А сега ще направим още нещо поетично. Ела. Искам да ти покажа нещо.

* * *

Саймън се събуди от хладни пръсти, докосващи слепоочията му.

— Отвори очи, дневни вампире — каза нетърпелив глас. — Нямаме цял ден на разположение.

Саимън се надигна толкова рязко, че човекът срещу него ахна и се дръпна назад. Саимън зяпна. Все още беше в клетката на Мориин, все още се намираше в разкапващата се стая в хотел "Дюмор". Срещу него стоеше Рафаел. Носеше бяла риза и дънки, на врата му проблясваше злато. И все пак… Саимън никога не го бе виждал облечен по друг начин, освен грижливо и изискано, сякаш отиваше на бизнес среща. А сега тъмната му коса беше разрошена, бялата му риза — разкъсана и изцапана.