Град на небесен огън
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на небесен огън». Краткое содержание книги:
Джордан се огледа наоколо, кестенявата му коса беше покрита с парцали от пепел, изражението му — шокирано и недоумяващо.
— Не…
Нещо улови погледа на Мая, някакво движение в пелената от пушек, и тя сграбчи Джордан за ръкава.
— Виж… там има някой…
Джордан се втурна, заобикаляйки опожарените останки от сградата на Претор Лупус. Мая го последва, макар да поспря за миг, взираики се с ужас в овъглените развалини, които стърчаха от земята — стени, които поддържаха вече несъществуващ покрив; прозорци, станали на късчета или пък стопени от горещината; нещо бяло тук-там, което можеше да е тухли или пък кости…
Джордан спря и тя застана до него. По обувките и беше полепнала пепел, зрънцата й — промъкнали се дори между връзките им. Намираха се в главната сграда от опожарените построики. Недалече от там Мая виждаше водата. Огънят не се беше разпрострял, макар че и тук във въздуха се носеха овъглени листа и пепел… а между живите плетове имаше тела.
Върколаци, на всякаква възраст, но главно млади, бяха проснати по грижливо поддържаните пътеки и пепел, като снежна буря, бавно затрупваше телата им.
Върколаците притежаваха инстинкта да се заобикалят с други от своя вид, да живеят на глутници, да черпят сили един от друг. Видът на толкова много мъртви ликантропи беше мъчителен, раздираща болка, бездна от загуба, зеинала в света. Мая си спомни цитата от Киплинг, написан на стената на Претор Лупус: Вълкът е в глутница силен, тя пък е силна с вълка.
Джордан се оглеждаше наоколо, а устните му се движеха, изричаики безмълвно имената на мъртвите — Андреа, Тиил, Амон, Курош, Мара. Изведнъж Мая видя нещо да се движи на ръба на водата — тяло, потънало наполовина. Тя се втурна натам, следвана плътно от Джордан. Хлъзгаики се по покритата с пепел трева, тя наи-сетне стигна до пясъка и се хвърли на земята до трупа.
Беше претор Скот; тялото му се полюшваше по очи в езерото, сиво-русата му коса беше подгизнала, водата около него беше порозовяла. Мая се наведе, за да го обърне, и усети, че и се повдига. Отворените му очи се взираха невиждащо в небето, прерязаното му гърло зееше.
— Мая. — Тя усети ръка върху гърба си — Джордан. — Недей…
Изведнъж думите му бяха прекъснати от дълбоко поемане на дъх и Мая се обърна рязко, само за да бъде завладяна от толкова огромен ужас, че едва не и причерня. Джордан стоеше зад нея, протегнал едната си ръка, а върху лицето му беше изписан пълен шок.
От гърдите му стърчеше острието на меч, покрито с черни звезди. Изглеждаше толкова странно, сякаш някои го беше залепил там или пък беше част от театрален реквизит.
Кръв започна да се разлива в кръг около острието, попиваики в якето му. От гърлото на Джордан се откъсна нов задавен стон и той се свлече на колене, а мечът се плъзна вън от тялото му, докато той рухваше на земята, разкриваики какво стой зад него.
Момче, стиснало в ръка огромен черен и сребърен меч, се взираше в Мая над коленичилото тяло на Джордан. Дръжката на оръжието лъщеше от кръв… всъщност той целият беше облян в кръв — от бледата коса до ботушите, опръскан така, сякаш бе застанал пред вентилатор, разпръскващ алена боя. Върху лицето му играеше широка усмивка.
— Мая Робъртс и Джордан Кайл — каза той. — Много съм слушал за вас.
Мая падна на колене в същия миг, в които Джордан се свлече на една страна. Тя го улови и го положи в скута си. Беше вцепенена от ужас, сякаш лежеше на леденото дъно на пролива. Джордан трепереше в ръцете и, които тя беше обвила около тялото му, от ъгълчетата на устните му се процеждаше кръв.
Мая вдигна очи към момчето, което стоеше над нея. В продължение на един замаян миг имаше чувството, че е излязло от неините кошмари за брат и Даниел. Беше красиво, също като Даниел, макар че едва ли биха могли да се различават повече. Даниел имаше същата мургава кожа като нея, докато това момче сякаш беше изваяно от лед. Бяла кожа, остри бледи скули, коса с цвят на сол, която падаше над челото му. И черни очи, като на акула — безстрастни и студени.
— Себастиан — каза Мая. — Ти си синът на Валънтайн.
— Мая — прошепна Джордан. Ръцете и бяха върху гърдите му, подгизнали от кръв. Също както ризата му и пясъкът под тях, зрънцата — слепени от гъстата алена течност. — Не стой… бягай…
— Шшш. — Тя го целуна по бузата. — Ще се оправиш.
— Не, няма. — Себастиан звучеше отегчено. — Ще умре.
Мая рязко вдигна глава.
— Млъквай — изсъска тя. — Млъквай ти… ти… твар…
Едно завъртане на китката му (Мая никога не бе виждала някои да се движи толкова светкавично, освен може би Джеис) и ето че върхът на меча се опря в гърлото й.