Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
— И престани да повтаряш всичко, което казвам — продължи тя и тропна с крак.
Това го накара да се усмихне. Толкова пламенна! Нищо чудно, че не можеше да я изгони от мислите си. Беше загазил. Но не го интересуваше.
— Ако обещая да спра да повтарям думите ти, може ли да направя още една стъпка? — попита той, изпивайки я с очи.
На златното сияние от лампите до леглото косата й проблясваше като кехлибар под светлината на огън от камина. Като огряния от слънчевата светлина купол на храма на Посейдон. А очите й бяха сини като повърхността на океана по здрач.
Проклятие, изведнъж се превърна в поет. Губеше разсъдъка си.
Може би да се приближи с една стъпка по-близо, не бе толкова добра идея. Той спря.
Тя поклати глава, после кимна.
— Не мисля… да, не, ах! Защо ми е толкова трудно да мисля, когато си наблизо.
Конлан кръстоса ръце на гърдите си, здравият разум изведнъж започна да се завръща.
— Това е добър въпрос — каза той, присвивайки очи — Защо ти имаш такова въздействие върху мен? Какво си ти? Как така имаш достъп до мисловните пътеки на атлантите и още повече, как можеш да усещаш емоциите ни? Как е възможно аз да усещам твоите? Да не би да си оръжие, изпратено да тества защитните ми способности.
— Оръжие, да бе, идиот такъв. Не съм оръжие, аз съм социален работник — пристъпвайки встрани, Райли започна да заобикаля леглото. — И виждам, че пак се върнахме на темата за Атлантида. Ти си от изгубения континент. Плод на въображението на Платон, който се предполага, че е изчезнал внезапно преди повече от единадесет хиляди години. Тази Атлантида?
Той отпусна ръце и направи още една крачка към нея. Не можеше да се спре.
Не искаше да се спре.
— Платон бе наказан заради приказливостта си в диалозите си „Критий“ и „Тимей“. Солон не постъпи разумно, като сподели с Платон тайните, които бе научил от онзи египетски жрец. Но нашите потомци знаят как да пазят тайните на Атлантида.
Още една стъпка. Възбуждащото й ухание достигна до него. Свежо. Като от цветя, с нотка на зеленина. Океанска папрат, може би.
Той вдиша дълбоко, наясно че може да я открие дори само по уханието й от този момент нататък. Обожаваше аромата й в ноздрите си.
Искаше да усети вкуса й в устата си. Ръцете буквално го сърбяха да почувства кожата й.
Тя го гледаше. О, вярно. Нещо за континенти.
— Не е точно изгубен континент. Ние винаги сме знаели къде се намираме — каза той. — Просто създадохме щит, който да скрие Седемте острова от вашите технологии. — Усмихна се. — Когато изобретихте подводниците, почти ни създадохте проблеми за малко.
Тя видимо заотстъпва назад, докато не се върна от другата страна на леглото.
— Добре, покажи ми хрилете си.
Хванат напълно неподготвен, Конлан я зяпна за момент, след това отметна глава назад и избухна в смях.
Райли го изгледа така, сякаш бе умопобъркан.
Разбира се, това не беше много далеч от истината. Той вероятно бе ненормален.
Докато се опитваше да си поеме дъх, той поклати глава.
— Благодаря ти за това, акнаша. Имах нужда да се посмея след случилото се тази вечер — усмивката му изчезна. — Всъщност, след изминалите седем години. — Вземайки решение, Конлан се отдръпна от нея и седна на стола в ъгъла на стаята. — Ако седя тук, далеч от теб, ще се почувстваш ли достатъчно в безопасност, за да чуеш какво имам да кажа?
Трепереща, с вид, като че би могла да изхвръкне от стаята, Райли стоя неподвижно в продължение на няколко секунди и го наблюдава. Накрая изглежда тя стигна до някакво решение. Кимна и седна на леглото, кръстосвайки крака.
— Да, ще те изслушам. Най-странното е, че аз вече се чувствам в безопасност с теб. Или може би не е странно, имайки предвид какво се случи на плажа по-рано.
Конлан искаше между тях да има само истина.
— Ти беше в ума ми, Райли. Искаш или не, сега ти ме познаваш много по-добре от останалите. Може би по-добре от всеки, с изключение на нашия лечител.
Тя се взря в него, поколеба се, след което кимна.
— Досега би трябвало да си осъзнала, че аз също бях в твоя ум — каза той, почти страхувайки се да го признае. — Виждал съм добротата и готовността ти да се жертваш. Аз те познавам.
Освен ако нечестието й не бе скрито зад някакъв трик на съзнанието й, подигра му се умът му. Кой знаеше на какво бе способен един истински емпат?