Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Мъжът с коженото палто отвори джобния си часовник и се намръщи.
— Къде е той, по дяволите? Гласът му стържеше като метал. Обърна се към третия мъж и изсъска злобно: — Доведете го.
Чан се дръпна зад ъгъла и отчаяно се заоглежда къде да се скрие. Нямаше къде. Погледна нагоре и май извади късмет — две тръби минаваха по дължината на коридора под високия таван. Вече чуваше приближаващите се стъпки — и изведнъж чу друг глас:
— Баскомб!
— Да, сър?
— Чакай малко. — Тонът на Крабе (нямаше кой друг да е) се промени — явно вече говореше на мъжа с коженото палто. — Още минутка. Предпочитам да не му показваме нарастващото си недоволство, а и да не му доставяме удоволствието да разбере за него. Освен това — гласът му отново се промени и стана неприятно захаросан — наградата му е при нас.
— Не съм ничия награда — каза Анжелик. Гласът й беше тих, но твърд.
— Не си, разбира се — увери я Крабе. — Но той няма защо да го знае, докато не приключим.
Докато се изкатерваше върху тръбите, Чан видя как някой слиза по стълбите. Щяха да го видят всеки момент. Той легна по корем напряко на тръбите и бързо прибра полите на палтото си, за да не висят. Погледна отчаяно надолу. Бастунът му бе подпрян до стената, където го беше оставил, за да надникне зад ъгъла. Не можеше да направи нищо. Те идваха! Бяха ли го чули? След миг видя Баскомб да излиза иззад ъгъла. Спря само на сантиметри от бастуна. Стъпките от другата страна се приближаваха — стъпки на двама души.
— Господин Баскомб! — извика единият, жизнерадостен поздрав, прекалено сърдечен (или нелеп) заради факта, че те най-вероятно се бяха разделили само за около пет-шест минути. Но тонът подчертаваше, че участват заедно в едно приключение, в една вечер — и заявяваше кой е водачът тази вечер.
Двамата новодошли минаха точно под Чан и той замръзна, затаил дъх. Единият — наконтен тип с черен фрак, щръкнали червени бакенбарди и дълга гъста къдрава рижа коса (очевидно този, който бе извикал), крепеше другия, който плетеше крака — той бе по-висок, по-слаб, със стоманеносиня униформа и шапка със синьо перо, с медали на гърдите и високи ботуши, които безмилостно затрудняваха пиянската му походка. Когато се приближиха, Баскомб го подхвана от другата страна и тримата се скриха зад ъгъла.
Чан остана на тръбите, докато не чу желязната врата да се затваря, после увисна на ръце и скочи на земята. Поотупа се — тръбите бяха мръсни — и си взе бастуна. Сгълча се, че така глупаво се е оставил да попадне в капана. Знаеше, че го бе спасил униформеният, чието пиянско препъване бе отвлякло вниманието от всичко останало. Замисли се за разговора между мъжа с коженото палто и Крабе; кого от двамата бяха чакали — пияния офицер или шумното конте? И въпреки че се съпротивляваше на тази мисъл, защото тя не водеше доникъде, а само нарушаваше спокойствието му… се питаше кой от всичките има претенции към Анжелик?
Беше дошла от Макао още дете. Сираче. Баща й, португалски моряк, бил убит при бой с ножове. Майка й била китайка. Външността й прониза Чан още в мига, когато я видя в главната стая на „Южният кей“, където беше намерила нещо като дом след жестокостите на общественото сиропиталище. Екзотичната й красота и странно завладяващата й резервираност я бяха издигнали от онази мизерна дупка първо до „Втората пейка“, а после, миналата година, на зрялата възраст седемнайсет, и до парфюмираните висоти на „Старият палат“, след като мадам Крафт бе откупила договора й срещу необявена сума. Това я бе извело извън обсега на Чан. Не беше говорил с нея от пет месеца. Разбира се, и преди не си бяха говорили много. Той поначало не беше по приказките, още по-малко с жена, към която бе възможно да изпитва истински чувства. Макар да бе наясно с особеното място, което тя заема в неговото — не можеше да каже „сърце“, защото какво беше това в живот като неговия (може би „съществуване“ бе по-точната дума), той не казваше нищо. А и тя като него предпочиташе мълчанието. Професионално мълчание — с широка усмивка, податливо тяло и невъзможно далечни очи. В опустошаващите моменти на онова, което минаваше за интимност, Анжелик бе неизменно любезна и опитна, но му позволяваше да зърне само частица от безграничния си вътрешен пейзаж, който държеше дълбоко скрит — зърване, което пронизваше… хм, сърцето на Чан.