Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Да, има такава.
— Възможно ли е да търси обляна в кръв роднина?
— Едва ли. — Тя изпуфтя презрително. — Но казахте, че има изгаряния по лицето?
— Вероятно пресни.
— Би трябвало. Маргарет Хук я няма от четири дни. Дъщеря на разорен фабрикант. Не биха я познали в никой от по-долнопробните домове.
— Има ли сестра?
— Никого си няма. Но изглежда, е открила нещо. Ако успеете да ми кажете какво е — или кого, — ще бъда добре разположена.
— Имам подозрения. Затова разговаряме.
— Разговаряме, защото един от редовните клиенти на Маргарет Хук в момента е в дома ми.
— Разбирам.
— Тя приемаше много хора. Но всеки, който иска да научи това, което би могло да се научи… както казах, нямам много време за разговори.
Чан кимна и стана, но тя го спря. Гласът й бе и по-тих, и по-настойчив:
— Кардинале? Вашата роля в това?
— Мадам, аз съм само агент на други.
Тя го изгледа изпитателно.
— Майор Блах наистина пита за госпожица Хейстингс. Но също така търсеше информация за мъж в червено, наемник, може би дори съучастник на това окървавено момиче.
Чан усети предупредителна тръпка. Мъжът явно бе питал и госпожа Уелс и Юргинс, а те не му бяха казали нищо. Бяха се смели зад гърба му.
— Колко странно. Аз, разбира се, не мога да обясня този интерес, освен ако той не е следил моя клиент и не ни е видял да разговаряме.
— Аха.
— Ще ви съобщя каквото открия. — Той отиде до вратата, отвори я и се обърна. — Коя дама от дома ви забавлява клиента на Маргарет Хук?
Маделин Крафт се усмихна с капчица съжаление.
— Анжелик.
Чан се върна в предната част на дома, взе си бастуна и въоръжен с него — и необезпокояван от персонала, който като че ли разбираше, че нещата са уредени, — отиде при мъжа в бяло, който държеше друго синьо листче. Преди да успее да го заговори, мъжът се наведе напред и прошепна:
— По задното стълбище. Чакайте под стълбата, после ще можете да тръгнете след тях. — Усмихна се — Крафт го бе приела, значи и той го приемаше. — Освен това ще можете да си тръгнете незабелязано.
Чан бързо мина през централната част на къщата, покрай широките мамещи арки, които разкриваха различни пленителни гледки на удобство и разкош, храна и плът, смях и музика — и стигна до задната врата. Пазачът — огромен широкоплещест мъж — му я отвори почти с поклон.
Чан слезе по няколкото стъпала, отвори вратата под стълбите и се пъхна в ниското тясно килерче. Добре поне, че имаше столче. Той дръпна вратата, седна и зачака в тъмнината. Чувстваше се глупаво.
Разговорът всъщност беше породил още повече въпроси. Той знаеше, че срещата му с Розамунд в залата с картите не беше наблюдавана, така че Блак трябваше да е разбрал за него от другаде — от някой друг информатор, ако го бе видял в имението на Вандаариф, или, трябваше да признае, от самата Розамунд. Ако госпожа Марчмур бе Маргарет Хук, тогава имаше опасност и Анжелик да изчезне — макар че подозрението не бе спряло Маделин Крафт да приеме редовния клиент, който би могъл да е причина за това. Дали това значеше, че клиентът не е така важен като друга група или друга сила, все още скрита в сенките — информация, която тя се надяваше, че Чан ще успее да измъкне? Чан разтърка очи. За един ден беше попаднал в сянката на едно убийство, беше извършил друго и се беше изправил срещу поне три различни загадъчни групи — четири, ако броеше Розамунд, — без изобщо да знае какви са залозите. А нищо от това не го приближаваше към откриването на Изобел Хейстингс, която с всяка минута ставаше все по-загадъчна.
Чу как вратата се отвори и тежки стъпки заслизаха по стъпалата над главата му. Чу мъжки глас, но не можеше да различи думите заради стъпките — предположи, че групата е най-малко от трима души, може би повече. Щом гласът и стъпките заглъхнаха в коридора, той внимателно отвори вратата и се измъкна.
На ъгъла спря, вслуша се и отново чу гласа — нисък и странно глух, — но не чу думите, заглушени от дрънкането на ключове. Клекна и се осмели да надникне иззад ъгъла; знаеше, че ако някой гледа назад, по-трудно ще забележи око на по-ниска от обичайното височина. Групичката стоеше на десетина метра от него пред обкована с желязо врата. Четирима. Млад мъж с рядка пригладена кестенява коса; дребосък с пепелносиво палто, който се беше навел към вратата и се опитваше да намери точния ключ; висок широкоплещест мъж с дебело кожено палто, който нетърпеливо почукваше с бастуна си по земята и говореше на четвъртия в групата — четвъртата всъщност, очевидно Анжелик. Тя обаче не реагираше на думите му, а гледаше безизразно ръцете на елегантния мъж в сиво, който опитваше ключ подир ключ. Най-сетне ключалката превъртя, мъжът отвори вратата и се обърна към другите с нервна усмивка. Беше Харалд Крабе.