Скритият оазис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-106-1
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скритият оазис». Краткое содержание книги:
Египет, 2153 г. преди Христа
Осем свещеници се отправят през Западната пустиня под прикритието на нощта. Носят със себе си загадъчен предмет, увит в плат. След четири седмици, вече достигнали целта си, те хладнокръвно си прерязват гърлата.
Албания, 1986 г.
Един самолет излита от отдалечено летище и се отправя към Судан. На борда му е качен товар, който завинаги ще промени Близкия изток. Някъде над пустинята Сахара самолетът изчезва…
Западната пустиня, в наши дни
Група бедуини откриват мумифициран труп, заровен наполовина в дюните. В чантата до него има лента от фотоапарат и миниатюрен глинен обелиск, изписан с любопитни йероглифи…
Една удавена от вековете легенда.
Ужасяваща мистерия.
Буреносно състезание с времето.
Песента на момичетата бе последвана от още речи и безкрайно изпълнение на цигулка от някакво свръхдебело сляпо хлапе. Гиргис направи каквото можа да изглежда възторжен, макар все по-често да си поглеждаше часовника. Когато рециталът най-накрая свърши, всички се изправиха и тръгнаха към вратите за закуски и за да огледат клиниката. Единствено Гиргис се отказа от обиколката — обясни, че го чака работа, че много съжалява и т.н. Прие благодарностите на медицинския персонал — като многозначително пренебрегна госпожица Михаил — и доволен, че най-после се маха, пресече вътрешния двор, мина под високата дървена порта и излезе на улицата; ноздрите му потрепнаха от сладникаво вкисналата смрад на гниещия боклук.
Щракна с пръсти и двама души мигом се отделиха от стената и дойдоха при него. Бяха закръглени, но явно яки, със сиви костюми „Армани“, но с червено-бели тениски на футболния клуб „Ел-Ахли“ под саката. Единият беше със сплескан боксьорски нос, а другият — с разкъсано ляво ухо. Иначе бяха напълно идентични, дори огледални образи един на друг: същите обсипани с пръстени пръсти, същата рижа коса, вчесана плътно встрани, същото излъчване на неприязнена заплаха. Гиргис затисна носа си с кърпичка и тръгна. Двамата тръгнаха в крак от двете му страни.
Вървяха по стръмна непавирана уличка, обсипана с боклуци. От двете страни се редяха разкривени къщи, от балконите висяха гирлянди многоцветно пране. Магарешки каручки тракаха покрай тях с товара си от гигантски полиетиленови чували, натъпкани с хартия, парцали, пластмаса, стъкло и други отпадъци; торби с подобно съдържание бяха струпани покрай всички къщи и задръстваха и без това тясната уличка. Миришеше на пушек и бучаха гранулатори, жените бяха с черни роби и с ярки шалове за глава, а навсякъде — във всички входове, по всяка странична уличка, на всички прозорци и по стъпалата на всички стълбища — на купчини се ширеше гниещ зловонен боклук, като че ли целият квартал беше огромен контейнер, в който безжалостно се хвърляше цялата градска смет.
Това беше светът, в който Романи Гиргис беше прекарал първите шестнайсет години от живота си, а следващите петдесет бяха преминали в безуспешни опити да го изтрие от съзнанието си. Парижки лосиони за след бръснене, италиански кремове за лице, сапуни, балсами и ароматизирани омекотители — колкото и пари да харчеше, колкото да се миеше и да се стържеше, вонята не изчезваше. Той никога нямаше да се изчисти истински, да се освободи от адската мръсотия на младостта си: от смрадта, микробите, плъховете, хлебарките. Хлебарки навсякъде. Беше мултимилионер, но би дал и последния си пиастър, за да се почувства чист.
Ускори крачка, без да маха носната кърпичка от носа си. Бодигардовете му близнаци разблъскваха хората от пътя му. Улицата продължи да се спуска по стръмния наклон, после зави надясно. След завоя сградите от двете й страни изведнъж изчезнаха и тримата се озоваха на широка, огряна от слънце тераса, врязана в склона. Отгоре, като изпъкнали резени на торта, се издигаха скалите Мукатам, изрисувани с многоцветни изображения на Христос и светците. Отдолу смесицата от сгради и купчини боклук продължаваше да се спуска, преди да спре рязко пред магистралата Ал-Наср и Северните гробища.
Една лимузина — дълга, черна, с матови стъкла — беше паркирана край пътя, на най-близкото възможно място до клиниката. Шофьорът с черен костюм, който стоеше до нея, бързо отвори задната врата. Гиргис се вмъкна вътре и с облекчение въздъхна, когато вратата се затвори и той се озова сред хладната, дъхаща на кожа чистота на колата. Извади от джоба си пакетче тоалетни кърпички и трескаво започна да търка ръцете и лицето си.
— Отвратително — промърмори и настръхна при мисълта за миниатюрните същества, лазещи по кожата му. — Отвратително!
Продължи да се бърше, а през това време близнаците и шофьорът се наместиха отпред и лимузината потегли внимателно по тесните улички. Отвъд прозорците преминаваше светът — черни от мръсотия мъже, мъкнещи огромни торби боклук; жени и деца, които подреждаха купища пластмасови шишета; кочина, претъпкана с мазни черни прасета. Гиргис започна да се отпуска едва когато стигнаха края на склона, излязоха на магистралата и колата набра скорост към центъра на града. Избърса за последен път ръцете си, хвърли кърпичките, извади мобилния си телефон и провери гласовата поща. Едно съобщение. Натисна клавиатурата и заслуша. Минаха трийсет секунди. Намръщен, той отново натисна бутона и изслуша съобщението за втори път. Усмивката се върна на лицето му и той набра някакъв номер.