Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Й вие се занимавате с магии, нали? С какво е опасен Приратес?
Моргенес внезапно се изправи и за един ужасяващ миг Саймън изтръпна, че старецът или ще го удари, или ще му изкрещи. Вместо това той се отдалечи с вдървена крачка до прозореца и се загледа навън. Редичката му косица приличаше на рошав ореол над тесните му раменца.
Моргенес се обърна и отново се приближи до Саймън. Лицето му беше мрачно и тревожно.
— Саймън — промълви той, — вероятно няма смисъл да ти го казвам, но искам да стоиш настрана от Приратес — не се приближавай до него и не говори с никого за него… освен с мен, разбира се.
— Но защо?
Обратно на онова, което вероятно си мислеше докторът, Саймън и без това беше решил да стои настрана от алхимика. Но обикновено Моргенес не беше особено общителен с него и Саймън не искаше да пропусне удобния случай.
— Какво толкова му е лошото?
— Забелязал ли си, че всички се страхуват от Приратес? Че когато той слиза от новата си квартира в Кулата на Хйелдин, бързат да се махнат от пътя му? Причината е следната. Страхуват се, защото самият той не изпитва нормалните човешки страхове. Личи му по погледа.
Известно време Саймън дъвка замислено перото.
— Нормалните страхове? Какво означава това?
— Няма „безстрашни“ хора, Саймън — освен ако не са луди. Хората, за които се смята, че са безстрашни, просто добре прикриват страха си, а това е съвсем друго нещо. Старият крал Джон знаеше какво е страх, знаят го с положителност и двамата му синове… както и аз. Приратес… хората виждат, че той не се страхува и не уважава нещата, които ние останалите уважаваме и от които се страхуваме. Когато казваме за някой, че е луд, много често имаме предвид тъкмо това.
На Саймън му стана интересно. Не можеше да повярва, че Престър Джон или Елиас някога са изпитвали страх, но го впечатли темата за Приратес.
— Нима е луд, докторе? Как е възможно? Нали е свещеник и съветник на краля.
Саймън си спомни очите му и зловещата му усмивка и в себе си призна, че Моргенес е прав.
— Ще ти го кажа по друг начин. — Моргенес занавива на пръста си кичурче от снежнобялата си брада. — Одеве ти говорех за капани, за търсене на познанието като за преследване на неуловим звяр. Е, докато аз и останалите търсачи на познание излизаме и отиваме при капаните си, за да проверим какъв великолепен звяр сме имали късмета да хванем, Приратес отваря широко вратата си през нощта и чака да види какво ще влезе вътре.
Докторът взе перото от ръката на Саймън, вдигна ръкава на робата си и изтри едно мастилено петънце върху бузата му.
— Проблемът при подхода на Приратес — продължи той — е, че ако Звярът, който ти е дошъл на посещение, не ти харесва, е трудно — много, много трудно — да затвориш отново вратата.
— Ха! — изръмжа Исгримнур. — Туше, момче, туше! Признай си!
— Лек ветрец покрай жилетката ми — отвърна Джосуа и повдигна вежда в престорено учудване. — Тъжно ми е като те гледам да прибягваш от немощ до такива отчаяни номера…
Без да променя тона си, Джосуа атакува по средата на изречението. Исгримнур парира с ръкохватката и отклони удара.
— Немощ ли? — изсъска той през стиснати зъби. — Сега ще ти покажа аз една немощ и ще те пратя разциврен при кърмачката ти да ти смени пеленките!
Все така пъргав, въпреки възрастта и теглото си, херцогът на Елвритшала нападна противника си. Държеше оръжието с две ръце и това му даваше предимство при широките дъги, които описваше във въздуха с дървения меч. Джосуа отскочи назад и блокира удара. Влажни кичури бяха полепнали по челото му. Най-после видя възможност за атака. Докато Исгримнур въртеше учебния меч в поредната свистяща дъга, принцът приклекна, вдигна меча си под ъгъл над главата си, за да отклони удара на противника, мушна пета зад крака на Исгримнур и го подсече. Херцогът се строполи по гръб на земята като вековно дърво. Миг по-късно Джосуа също се просна на тревата до Исгримнур. Развърза светкавично с единствената си ръка връзките на подплатената си предпазна жилетка и се претърколи по гръб.
Исгримнур пуфтеше като ковашки мях и дълго не каза нищо. Очите му бяха затворени; по брадата му блестяха капчици пот. Джосуа се наведе да го огледа. На лицето му се мярна сянка на тревога и той посегна да развърже жилетката на херцога. Но щом пръстите му докоснаха възела, огромната ръка на Исгримнур литна нагоре, цапардоса го отстрани по главата и той отново се просна по гръб. Принцът опипа ухото си, смръщен от болка.