Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Разнесоха се одобрителни викове; някои се разкрещяха и затропаха с крака. Други подхванаха смешен танц — хванати за ръце се завъртяха в кръг. Над тях червената звезда блестеше като тлеещ въглен.
Саймън, който последва пируващите навън, за да види причината за тази врява, тръгна обратно към залата; виковете на танцуващите се носеха зад него. Изненада се, като видя доктор Моргенес, застанал в сянката на крепостната стена. Загърнат в плътно наметало срещу студения въздух, старецът не забеляза своя помощник. Моргенес също гледаше опашатата звезда, която чертаеше алена диря в небесния свод. Но за разлика от останалите, на лицето му нямаше и следа от пиянска веселост. Изглеждаше изплашен, безсилен и смален.
Прилича, помисли си Саймън, на самотник в пустошта, заслушан в песента на гладни вълци…
7. Звездата на завоевателя
Пролетта и лятото през първата година от царуването на Елиас бяха вълшебни, бляскави с разкоша и великолепието си. Цял Остен Ард изглеждаше обновен. Младите аристократи изпълниха отдавна стихналите зали на Хейхолт и възвърнаха багрите и дневната светлина там, където доскоро властваше мракът. Както в младите години на Джон, замъкът преливаше от смях и пиянско веселие, и блясък на брони и бойни оръжия. Нощем в оградените с жив плет градини отново звучеше музика и прекрасни придворни дами откликваха на ухажванията на кавалерите или се измъкваха от тях, носейки се в топлия мрак като изящни привидения. Турнирното поле отново се оживи; по него, като цветя в леха, изникнаха пъстри палатки. Всеки ден за простолюдието беше празник, сякаш веселбите никога нямаха да имат край. Крал Елиас и приятелите му се забавляваха безразсъдно — като деца, които знаят, че скоро ще ги сложат в леглото да спят. Целият Еркинланд пируваше и се въргаляше като опиянено от лятото куче.
Някои от селяните мрачно мърмореха — трудно било да се засеят пролетните посеви при такава разпуснатост. Много от по-старите раздразнителни свещеници роптаеха срещу всеобщия разгул и лакомия. Но повечето хора се присмиваха на тези черногледци. Царуването на Елиас току-що започваше и Еркинланд — а и целият Остен Ард — излизаше от една дълга зима и навлизаше в сезона на неудържима младост. Нима имаше нещо неестествено в това?
Пръстите на Саймън се бяха схванали от усърдното редене на буквите върху сивия пергамент. Моргенес беше застанал до прозореца с издължена като флейта стъклена тръба в ръка и оглеждаше как е почистена срещу светлината на слънцето.
„Ако каже и една дума, че не е почистена както трябва, тръгвам си — закани се Саймън наум. — Единствената светлина, която виждам напоследък, е тази, която се отразява в чашите, които лъскам“.
Моргенес се отдалечи от прозореца и отнесе стъклената тръба до масата, където Саймън се потеше над писането. Щом старецът се приближи, Саймън се приготви за поредното хокане; усещаше възмущението му да се издува като топка между плешките му.
— Чудесна работа, Саймън! — каза Моргенес и постави пипетата до пергамента. — Полагаш много по-добри грижи, отколкото бих могъл самият аз. — Докторът го потупа по ръката и се приведе над него. — Как върви?
— Ужасно — чу собствения си глас Саймън; макар негодуванието му все още да го стягаше като във възел, жалкият му тон го възмути. — Искам да кажа, че никога няма да ме бива в това. Не мога да изписвам буквите чисто, без да цапам с мастилото, а и не мога да прочета нищо от това, което съм написал!
Щом го каза, му поолекна, но продължаваше да се чувства глупаво.
— Напразно се притесняваш, Саймън — успокои го докторът и се изправи. Изглеждаше разсеян: очите му оглеждаха стаята. — Първо на първо, всеки, който се учи, отначало размазва буквите; някои го правят цял живот, но това не означава, че не са имали да кажат нещо важно. Второ, естествено е да не разбираш това, което пишеш — книгата е на набански. А ти не знаеш набански.
— Но защо трябва да преписвам думи, които не разбирам? — измърмори Саймън. — Това е глупаво!
Моргенес го изгледа сърдито.
— И щом като те карам да го правиш, значи съм глупав, така ли?
— Не, нямах предвид това… само че…
— Не си прави труда да обясняваш.
Докторът дръпна един стол и седна до Саймън. Дългите му разкривени пръсти задраскаха безцелно из боклуците по масата.
— Карам те да преписваш тези думи, защото човек по-лесно се съсредоточава върху формата и размера на буквите, ако съдържанието им не отвлича вниманието му.