Престолът от драконова кост

След няколко крачки Саймън настигна Хепсибах, която не бързаше особено.

„Мен ли изчаква?“, мина му през ума и дъхът му секна, но той реши, че всеки, получил поръчение, което го отдалечава от лапите на Рейчъл, би се мотал колкото може по-дълго далеч от нея.

— Искаш ли… искаш ли малко? — попита той, леко задъхан.

Прислужницата отчупи парченце хляб, помириса го и го лапна.

— О, много е вкусно! — каза тя и възнагради Саймън с ослепителна усмивка, при което около очите й се образуваха ситни бръчици. — Може ли още малко?

Той й даде.

Излязоха на двора. Хепсибах обви ръце около тялото си и възкликна:

— Ах, колко е студено!

Всъщност беше сравнително топло — дори прекалено топло, като се имаше предвид, че беше декандер, — но сега, след като Хепсибах го беше казала, Саймън беше сигурен, че усеща подухването на хладния вятър.

— Да, студено си е — каза той и отново млъкна.

Завиха покрай ъгъла на вътрешната кула с кралските резиденции и Хепсибах посочи някакво малко прозорче под една от бойниците.

— Виждаш ли там? — каза тя. — Онзи ден видях принцесата да реше косата си… о, божичко, нали има хубава коса?

В съзнанието на Саймън проблесна смътен спомен за злато, отразило слънчевите лъчи, но сега не биваше да се разсейва.

— О, мисля, че ти имаш много по-хубава коса — каза той и се обърна да погледне една от караулните кули върху стената на Средния двор; по лицето му плъзна издайническа руменина.

— Наистина ли така мислиш? — засмя се Хепсибах. — Аз пък мисля, че е като копа сено. Принцеса Мириамел си има дами, които да я решат. Русокосата Сара — познаваш ли я? — е приятелка с една от тях. Та тази дама казала на Сара, че понякога принцесата е много тъжна и иска да се върне в Меремунд, където е пораснала.

Саймън наблюдаваше с огромен интерес шията на Хепсибах, около която се извиваха къдрави кичури кестенява коса.

— Хм! — отвърна само той.

— Искаш ли да научиш още нещо? — попита Хепсибах и отмести поглед от кулата. — Какво си ме зяпнал? — изписка тя, но очите й се смееха. — Престани! Казах ти, че косата ми не прилича на нищо. Искаш ли да научиш още нещо за принцесата?

— Какво?

— Баща й иска да я омъжи за граф Фенгболд, но тя не иска. Кралят много й е ядосан, а Фенгболд заплашва, че ще се върне във Фолшайър — макар никой да не знае защо. Лофсуну казва, че никога няма да го направи, тъй като никой в неговото графство няма достатъчно пари и вкус, за да оцени конете му, дрехите му и всичко останало.

— Кой е Лофсуну? — поинтересува се Саймън.

— О — каза свенливо Хепсибах, — един войник, когото познавам. Служи във войската на граф Брюгар. Много е красив.

Последният залък ейдонитски хляб заседна в гърлото на Саймън.