Престолът от драконова кост

— Ех, момчето ми, защо ли ти се ядосвам… как можа да изречеш такава великолепна, очарователна и съвършена глупост!

Докторът се изкиска одобрително.

— Какво искате да кажете? — Саймън свъси вежди. — Как така хем великолепна, хем глупост?

— Великолепна, защото имам великолепен отговор — засмя се Моргенес. — Глупост, защото… защото младите са създадени глупави, предполагам — както костенурките са създадени с черупки и пчелите с жила — това е защитата им срещу грубостта на живота.

— Моля?

Саймън съвсем се обърка.

— Книгите… — подхвана тържествено Моргенес, като се облегна на паянтовото си столче — книгите са магията. Това е простият отговор. Но книгите са също така и капани.

— Магия? Капани?

— Книгите са форма на магията… — докторът повдигна книгата, която току-що беше поставил върху купа, — защото прекосяват времето и пространството много по-лесно, отколкото всяко заклинание или магия. Какво е мислел еди-кой си за еди-какво си преди двеста години? Можеш ли да прелетиш обратно във времето и да го попиташ? Не — или поне най-вероятно не. Но я виж сега! Ако е записал мислите си, ако някъде съществува пергамент или книга с неговите логически размишления… той разговаря с теб! През вековете! И ако поискаш да посетиш далечната Наскаду или изчезналата Кандия, достатъчно е само да отвориш книгата…

— Да, да, всичко това го разбирам.

Саймън не се и опита да скрие разочарованието си. Не това беше имал предвид, като каза „магия“.

— Ами капаните? Защо „капани“?

Моргенес се наведе напред и размаха подвързания с кожа том под носа на Саймън.

— Написаното е капан — отвърна с въодушевление той, — при това най-съвършеният. Книгата, разбираш ли, е единственият капан, който не изпуска своя пленник — знанието — за вечни времена. Колкото повече книги има човек — докторът описа кръг с ръка, обхващайки цялата стая, — толкова повече са капаните, следователно толкова по-голям е шансът да хванем някой особен, неуловим, блестящ звяр, който в противен случай би умрял незабелязан.

Моргенес приключи с величествен жест и стовари книгата обратно върху купа. Вдигна се облаче прах и прашинките закръжиха из пресечената с ивици от решетките на прозорците слънчева светлина.

За момент Саймън се вторачи в блещукащите прашинки. Да следиш мисълта на доктора беше все едно да ловиш мишка с ръка, мушната в ръкавица с един пръст.

— Ами истинската магия? — обади се накрая той, смръщил упорито чело. — Като тези, които Приратес прави в кулата?

Внезапен изблик на гняв — дали пък не беше страх? — изкриви за миг лицето на доктора.

— Не, Саймън — тихо каза той. — Не ми навирай Приратес. Той е опасен, глупав човек.

Въпреки собствените му ужасни спомени за червения свещеник, напрежението в погледа на доктора се стори на Саймън странно и някак притеснително. Все пак събра кураж да зададе още един въпрос.