Престолът от драконова кост

Разочарован, Саймън чертаеше фигурки по поръсения с брашно плот.

— Но, Джудит, имаш купища тесто — защо да не си взема малко от купата?

Джудит стана от стола и величествено се понесе към един от стотиците кухненски рафтове, като кораб по водите на спокойна река. Двама млади кухненски прислужници се разбягаха пред нея като изплашени чайки.

— Къде ли е… — замислено каза тя; — къде ли е онова гърне с масло?

Докато Джудит стоеше и смучеше замислено пръст, Саймън пак се присламчи до купата за месене.

— Да не си посмял, хлапако! — подхвърли тя през рамо, без дори да се обърне да го погледне. Да не би да имаше очи и на гърба? — Не, че няма предостатъчно тесто, Саймън. Просто Рейчъл не иска да си разваляш апетита преди вечеря.

И продължи да оглежда рафтовете, отрупани с какви ли не неща. Саймън седна и се нацупи.

Кухнята беше чудесно местенце. Макар да беше по-дълга дори от покоите на Моргенес, изглеждаше малка и уютна, изпълнена с пулсиращата топлина на фурните и мириса на разни хубави неща. В железни гърнета къкреше агнешка яхния, в пещите бухваше ейдонитски хляб, а по замъглените от влагата прозорци като медни звънчета висяха връзки тъмнокафяв лук. Прислужници търкаляха през вратата качета с брашно и маринована риба или вадеха от пещите самуни с плоски дървени лопати. Един от помощник-готвачите вареше в гърне върху огъня ориз в бадемово мляко за десерт на краля. А едрата добродушна Джудит, благодарение на която огромната кухня приличаше на уютна селска колиба, ръководеше всичко, без да повиши глас нито веднъж, а само с поглед, от който не убягваше нищо — благ властелин в кралството си от тухли и гърнета, огряно от светлината на огнището.

Джудит се върна с едно гърне и под печалния поглед на Саймън взе една четка с дълга дръжка и започна да размазва маслото върху самуните ейдонитски хляб.

— Джудит — попита най-после Саймън, — вече е почти Ейдонманса. Защо няма сняг? Моргенес казва, че по това време на годината винаги има сняг.

— Не знам, бога ми! — отвърна Джудит. — Нямаше и дъжд през новандер. Мисля, че ще е сушава година.

Намръщи се и мацна с четката най-близкия самун.

— Поят кравите и овцете на крепостния ров на Хейхолт — каза Саймън.

— Така ли?

— Да, виждат се кафяви следи по краищата, където водата е спаднала. На някои места не стига дори до коленете ми.

— И съм сигурна, че си открил всички тези места.

— Така мисля — потвърди гордо Саймън. — А миналата година по това време всичко беше заледено. Представяш ли си!

Джудит вдигна очи от хлебната глазура и погледна Саймън с благите си светлосини очи.

— Знам, че е много вълнуващо, когато се случват такива неща — каза тя, — но запомни, момчето ми, че водата ни трябва. Без дъжд или сняг няма да има вкусни гозби. Не можеш да пиеш от Кинслах, знаеш го.