Престолът от драконова кост

— Вие… от свитата на херцог Исгримнур ли сте? — попита Саймън и изтри устни с ръкав.

Сангфугол се засмя.

— Свита! Напълно в стила на виночерпец! Не, аз съм арфистът на Джосуа. Живея в неговия замък в Наглимунд на север.

— Джосуа обича музика?! — Незнайно защо тази мисъл порази Саймън. Той си наля още една чаша. — Изглежда толкова сериозен.

— И наистина е сериозен… но това не означава, че не обича свиренето на арфа или на лютня. Е, повече харесва тъжните ми песни, но понякога ме кара да изсвиря „Балада за трикракия Том“ или нещо друго в този стил.

Преди Саймън да зададе следващия си въпрос, от главната маса се чуха весели викове. Фенгболд беше бутнал чаша вино в скута на един от сътрапезниците си, който с несигурни пиянски движения се мъчеше да изстиска ризата си, а Елиас, Гутулф и другите благородници му се присмиваха и подвикваха. Само плешивият непознат с червеното наметало гледаше безучастно и невъзмутимо, оголил зъби в непроницаема усмивка.

— Кой е този? — обърна се Саймън към Сангфугол, който беше изпил виното си и вдигнал лютнята към ухото си, подръпваше струните и въртеше лекичко дървените ключове, за да я настрои. — Имам предвид мъжа в червено.

— Аха — отвърна арфистът, — видях, че го наблюдаваш. Страшничък е, нали? Приратес, набански свещеник, един от съветниците на Елиас. Разправят, че бил изключителен алхимик — макар да изглежда твърде млад за това, нали? Да не говорим, че не е съвсем подходящо занимание за свещеник. Всъщност, ако се поослушаш по-внимателно, ще чуеш да се шепне, че е магьосник: занимава се с черна магия. Ако се вслушаш още по-внимателно…

На това място Сангфугол снижи драматично глас и Саймън се наведе, за да го чува. Лекичко се олюля и осъзна, че току-що е изпил трета чаша вино.

— Ако се вслушаш много, много внимателно… — продължи арфистът, — ще чуеш да казват, че майката на Приратес била вещица, а баща му… демон!

Сангфугол дръпна силно една струна и Саймън отскочи сепнат назад.

— Но не бива да вярваш на всичко, което чуваш, Саймън — особено когато го чуеш от пияни музиканти — заключи кискайки се Сангфугол и протегна ръка.

Саймън я изгледа втренчено и глупаво.

— Да се здрависаме, приятелю — хилеше се арфистът. — Удоволствие беше да си побъбря с теб, но трябва да се връщам на масата, където ме очакват и други развлечения. Сбогом!

— Сбогом! — Саймън стисна ръката на Сангфугол и го проследи с поглед, докато той си проправяше път през помещението с ловкостта на опитен пияч.

След като Сангфугол седна на мястото си, погледът на Саймън се спря върху две от сервиращите момичета, облегнали се на стената до коридора в отсрещната част на залата. Вееха си с престилките и бъбреха. Едната беше Хепсибах, новото момиче, а другата — Ребах, една от кухненските прислужници.