Вината в нашите звезди
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт-България
- ISBN: 978-954-270-826-1
- Переводчик: Анна Стоева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Вината в нашите звезди». Краткое содержание книги:
Мъдър, дързък и суров, „Вината в нашите звезди“ на Джон Грийн е труден за преглъщане роман за смешното и трагичното в това да си влюбен и… на крачка от смъртта.
Мама обгърна веднага раменете ми с ръка, завъртя ме към колата и двете бързо поехме обратно.
— Мамо, какво става?
— Не бива да подслушваме, Хейзъл — отвърна тя.
Щом се върнахме в колата, аз писах на Огъстъс, че сме отвън и го чакаме, когато е готов.
Известно време седяхме, втренчили очи в къщата. Странното на повечето къщи беше, че почти винаги изглеждаха сякаш вътре нищо не се случва, въпреки че в тях протичаше по-голямата част от живота ни. Запитах се дали именно в това не беше смисълът на архитектурата.
— Предполагам, че сме подранили — обади се мама след малко.
— Да не искаш да кажеш, че е било излишно да ставам в пет и половина? — подхвърлих аз. Мама се пресегна към конзолата помежду ни, взе чашата с кафе и отпи една глътка. Телефонът ми забръмча. Съобщение от Огъстъс.
„Просто не мога да реша какво да облека. Как ме харесваш повече: с поло или с риза?“
Отговорих му:
„С риза.“
След трийсет секунди предната врата се отвори и отвътре се показа един усмихнат Огъстъс, повлякъл подире си пътническа чанта на колелца. Носеше грижливо изгладена небесносиня риза, затъкната в панталоните му. На устните му висеше цигара „Кемъл Лайт“. Мама излезе от колата, за да го посрещне. Той махна цигарата на мига и заговори с уверения глас, с който бях свикнала:
— Както винаги, за мен е истинско удоволствие, госпожо.
Наблюдавах ги в огледалото за обратно виждане, докато накрая мама не отвори багажника. След няколко секунди една от вратите зад мен се отвори и Огъстъс се впусна в нелеката задача да се качи на задната седалка на кола, въоръжен с един-единствен крак.
— Да ти потърся ли пушка? — попитах го аз.
— За нищо на света — отвърна той. — И здравей, Хейзъл Грейс.
— Здрасти — отвърнах аз. — Така добре ли е?
— Добре е.
— Добре.
Мама също се качи и затвори вратата.
— Следваща спирка — Амстердам — обяви тя.
Което не беше съвсем вярно. Следващата ни спирка беше на паркинга на летището, откъдето ни откараха до терминала с автобус, а после един открит електромобил ни остави в зоната за проверка на сигурността. Служителят от „Администрацията по безопасност на транспорта“ крещеше закани, че било в наш интерес багажът ни да не съдържа експлозиви, огнестрелно оръжие или течни вещества с тегло над половин литър, при което аз подхвърлих на Огъстъс:
— Едно наблюдение: принудителното чакане в редица е форма на потисничество.
— Сериозно?
Пред опцията да бъда претърсена с ръце, предпочетох да мина през детектора за метал без количката, без кислородната бутилка и дори без пластмасовите накрайници в носа ми. Преминаването ми през рентгеновия апарат ознаменуваше първата крачка, която предприемах без кислород от няколко месеца насам, сякаш преминавах Рубикон, а тишината на машината потвърди, че макар и за кратко, бях неметализирано същество. Изпитах невероятното чувство за необремененост.
Обзе ме усещането за физическа свобода, което не бих могла да опиша по-друг начин, освен с чувството на безтегловност, което ме връхлиташе като дете, щом свалях от раменете си тежката раница, след като цял ден я бях мъкнала навсякъде, натъпкана с всичките ми учебници.
След десетина секунди усещах дробовете си, сякаш се свиват навътре, като цветя, които по мръкнало затварят чашките си. Седнах на сивата пейка до машината, като се опитвах да си поема въздух с кашлица, сякаш барабанеше дъжд. И се чувствах наистина жалка, докато накрая не пъхнах накрайниците обратно в носа си.
Дори и тогава болеше. Болката беше винаги там, разкъсваше ме отвътре, настояваше да бъде изпитана. А когато нещо от външния свят изискваше моето внимание или коментар, чувството беше сякаш изплувам от болката. Мама ме гледаше с тревога в очите. Току-що бе казала нещо. Но какво беше то? Тогава си спомних — Беше попитала какво ми е.
— Нищо — отвърнах аз.
— Амстердам! — полуизкрещя тя.
— Амстердам — усмихнах се аз. Тогава тя ме хвана с две ръце и ми помогна да се изправя.
Бяхме на изхода един час преди обявеното време за качване на борда на самолета.
— Госпожо Ланкастър, вие сте впечатляващо точен човек — каза Огъстъс, щом седна до мен в почти празния салон за чакащи пътници.
— Това се дължи на факта, че не съм особено заета — отвърна мама.