Злокобен танц

1

В началото споменах, че няма как да разгледам феномена на страха и ужаса като медийно и културно явление от последните тридесет години, без да включа малко автобиография. Дойде време да изпълня тази заплаха. Знам, голяма досада, но нямате избор, дори и само заради факта, че не мога да се разгранича от сферата, с която съм обвързан до живот.

Читателите, които проявяват трайно предпочитание към даден жанр — уестърни, детективски романи, загадки, фантастика или приключенски истории — изглежда много по-рядко изпитват нужда да психоанализират интересите на своите любими автори (и своите собствени), отколкото почитателите на ужаса. Къде скрито, къде не толкова, се смята, че интересът на читателя към страхотиите не е нормален. В предговора на една своя книга („Нощна смяна“) поместих доста дълго есе, в опит да разгледам някои от причините, поради които хората четат хорър, а аз го пиша. Нямам никакво желание да подновявам тази тема тук и, ако вас ви вълнува, препоръчвам ви да прочетете въпросното въведение. На всичките ми роднини много им хареса.

Тук въпросът е по-различен — защо хората толкова се интересуват от моя интерес, а и от своя собствен? Според мен, преди всичко това се дължи на дълбоко заложеното у нас убеждение, че да се интересуваш от хорър е извратено и нездраво. Така че, когато хората ме питат: „Защо пишете такива работи?“, те всъщност ме канят да легна на кушетката и да им разкажа как като малък са ме затворили в избата за три седмици, да дам подробности за формирането на тоалетните ми навици или да споделя за някое особено настървено съперничество с другите деца в семейството. Никой не се интересува дали на Артър Хейли или на Харолд Робинс им е отнело ненормално дълго време да се научат да ползват гърнето, вероятно защото теми като банки, летища и „Как спечелих първия си милион“ се считат съвсем нормални. Има нещо дълбоко американско в желанието да знаеш как работят нещата (което до голяма степен обяснява феноменалния успех на форума на списание „Пентхаус“; та за какво са всички онези писма, ако не, за да обсъдят подробно техниката на половия акт, възможните траектории при орален секс и изпълнението на разни екзотични пози — всичко това е толкова типично американско, колкото ябълковият пай; форумът е просто универсален секс наръчник на ентусиаста самодеец), но и нещо крайно чуждо и притеснително в идеята за чудовища, призрачни къщи и създания, изпълзяващи от криптата в полунощ. Задаващият тези въпроси автоматично се превръща в копие на онзи карикатурен психиатър Виктор Де Гроот, като напълно игнорира факта, че да пишеш измислици срещу заплащане — което прави всеки писател — е доста странен начин да си изкарваш прехраната.