Диви кинозвезди
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Ганев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Диви кинозвезди». Краткое содержание книги:
Преследването на язовеца дава представа за двата полюса на нашето общество: от една страна, бюрокрацията със своите машинации, а, от друга — прославяния делови човек, който обича зрелища и кръв (както тълпата в древния Рим) и верен на своя нагон, с пот и сумтене тегли обществото към забавления с ужасни изтезания и смърт.
Вече бяхме получили чудесен филмов материал за подземния живот на язовците от Ерик Ашби, който оставил семейство язовци да изкопае ходовете си под неговата вила. С помощта на двойни огледала успял да наблюдава и да снима подземните си „квартиранти“. Сега Джонатан искаше да завърши епизода с няколко кадъра на Лий, мен и язовец, който се показва от дупката си.
— Ще седнете до една дупка, ей там, на другия край на долината, и по здрач ще чакате язовците да излязат — нареди Джонатан.
— А на тях наредил ли си? — попитах аз.
— Ще излязат — уверено каза той. — Ще излязат заради сандвича.
— Сандвич ли? Какъв сандвич? — полюбопитства Лий.
— Сандвич с фъстъчена паста — обясни Джонатан.
— Ама какво искаш да кажеш, Джонатан? — обади се Лий.
С тон на голям познавач той отговори:
— Язовците си дават душата за сандвичи с фъстъчена паста, за тях са готови да изминат десетки километри. Завържи с конец такъв сандвич и го влачи през гората — за нула време всички язовци ще тръгнат подире ти.
— Откъде събра тези изключително ценни сведения? — заинтересувах се аз.
— От една книга за язовци. Изрично пише, че номерът няма грешка.
— Съвсем странно ми звучи. Никога не съм чувал да се примамват язовци с фъстъчена паста — откровено му казах аз.
— Бурундуците много обичат фъстъчена паста рече Лий. — С нея ги хранех в градината на Мемфис. Не разбирам защо и язовците да не я обичат.
— Умират за нея! — натърти Джонатан. — Готови са да направят чудеса за сандвич с фъстъчена паста.
Нарамихме голямо количество сандвичи с фъстъчена паста и отидохме в гората при една доста дълбока дупка на язовци. Районът обаче бе населен и се чуваше, че постоянно минават и трополят хора.
— Мразя песимизма, но какво ще стане, ако не се наредят на опашка за сандвичите? — попитах Джонатан.
— И за това съм помислил — отговори той и погледна часовника си. — Всеки момент ще пристигне резервното подкрепление язовци.
— Какво подкрепление? — учуди се Лий.
— Дейвид Чаф, тукашен младеж, има два питомни язовеца. Сега го чакам да дойде. Ако дивите не се покажат, ще имаме поне питомни — обясни Джонатан.
Монтираха камерите и ние с Лий заехме очаквателна позиция за язовци. Излишно е да казвам, че те изобщо не си показаха муцуната. И нямаше нищо чудно в това. Колкото и внимателен да е, снимачният екип не може да пази абсолютна тишина, а язовците са с много остър слух. След известно време Дейвид Чаф, къдрокос брадат младеж, пристигна с два красиви млади язовеца в колата си. Извиващи се и сумтящи от уплаха, те бяха извадени от кафеза и поставени пред дупката.
— Сега искам да кажете пред камерата: „Има един сигурен начин да се подмами язовец да излезе от дупката си. Като нас хората и той робува на страстта към сандвичи с фъстъчена паста. Дори най-твърдоглавият язовец ще се съблазни и ще излезе от дупката си“. После хвърлете сандвича пред дупката и нашите два язовеца стръвно ще се спуснат към него каза Джонатан с режисьорски тон.
Съвсем добросъвестно изпълних моя „глас в камера“ и хвърлих сандвича пред дупката. Язовците един подир друг го наближиха, подушиха го и веднага побягнаха настрани с неудържимо кихане и недвусмислен израз на подчертано неодобрение. Беше повече от очевидно, че те изобщо не признаваха фъстъчената паста за деликатес. А това, разбира се, затвърди още повече убеждението на Джонатан, че майката природа непрестанно му пречи.
Седми епизод
Колекционирал съм диви животни от цял свят, но винаги съм се учудвал на голямото им разнообразие в един обикновен жив плет, характерен за земеделските райони на Англия.
Той е служил повече от хиляда години за защита на добитъка и посевите в тази страна. Когато саксонците нахлули в Британия, най-напред се заели да секат горите, или, както ги наричали, „самораслите гори“, за да разчистят площ за пасища и ниви. Вместо синори на нивите и огради за добитъка започнали масово да садят жив плет, за който попаднали на идеалното растение — глога. Лесен за отглеждане чрез отводи или просто чрез засаждане на клонки, той бързо се превръща в солидна бодлива стена, непроходима за добитъка, надеждна закрила от ветрове и мъничка „гора“ за доста диви животни на мястото на отнетите им вековни дъбрави. Изчислено е, че около осемстотин хиляди километра жив плет очертават като шахматна дъска незалесената площ на земеделска Англия. Пазител на реколтата и добитъка, убежище за дивеча, той е бил истинска аптека за средновековния англичанин. Осигурявал му е растения за лекуване на всякакви болести — от главоболие до херния, помагал му е за пропъждане на вещиците, които по онова време доста смущавали хората. С красивата, бяла като снежинка мишовка лекували „мушкания“ в лявата и дясната страна, с хладните месести листа на лапада облекчавали болки от ужилвания, особено от коприва, усойчето използвали за лекуване на рани или порязано, а очеболеца — за възпаления на устата и на други по-нежни части по тялото. Средновековният англичанин се е отнасял със страхопочитание към живия плет, защото там е било свърталище на феи, самодиви и духове. В него се спотайвали не само лоши магии (който откъсне горва, ще го ухапе пепелянка, береш ли невинното синьо великденче, ще се извие буря, или още по-лошо птица ще долети и ще ти изкълве очите), но и добри вълшебства — натриеш ли вимето на крава с лютичета, млякото й ще се увеличи, а окачиш ли стръкче коприва в мандрата, магьосниците няма да ти пресичат млякото.