Хайка за вълци

Когато шестимата мъже тръгнаха за гората, Николин Миялков вървеше последен, но с най-голямо нетърпение да се отдалечат от селото колкото може по-скоро. И той като другите си даваше вид, че отива да гони вълци, а целта му бе да се срещне насаме с Иван Шибилев и да поговори с него на четири очи. Желаеше и очакваше тази среща с болезнено нетърпение и все пак не бе се решил да отиде при Иван Шибилев. Много сложни и противоречиви чувства го бяха възпирали да му зададе един-единствен въпрос — и свян, и гордост, и страх, и ненавист — и така тази въжделена среща се бе превърнала в една злокобна неизбежност. Иван Шибилев можеше да го отмине с презрение, да му се надсмее или да му каже истината, а колкото по-страстно се бе стремил да узнае тази съдбоносна истина, толкова повече се бе страхувал от нея.

Иван Шибилев на свой ред въздъхна с облекчение, когато жребият му определи да се отдалечи от Николин Миялков, защото между тях се бе случило нещо, което го караше да се държи настрани от него. Поради тази причина не бе излизал цяла седмица от дома си, но на осмия ден не изтрая, облече се и изтича до кръчмата. Там започваше традиционната комка на новите домашни вина, сториха му място на голямата маса, където сред другите мъже бяха насядали и ловците от дружинката, поканиха го да опита вината и той остана при тях. Можеше да си отиде у дома под какъв да е предлог, още повече че на масата седеше и Николин Миялков, заради когото не бе си показвал носа от къщи цяла седмица, и все пак остана, и то може би тъкмо заради него. Веселото настроение в кръчмата притъпи безпокойството му и то отстъпи място на някаква суетлива гордост, която не му позволяваше да се покаже пред Николин Миялков нито виновен, нито изплашен. По всичко личеше, че в селото още никой не знаеше какво се бе случило между тях и това му позволяваше умело да прикрива чувствата си пред другите. Както винаги в такива случаи той разсмиваше хората с весели анекдоти и шеги и в същото време неволно наблюдаваше Николин, който седеше срещу него. Забеляза, че около устата му се бе появил синкавобял кръг, бузите му бяха хлътнали, а очите му горяха с оня сух и остър блясък, който издаваше голяма вътрешна болка. И не се лъжеше, защото Николин все по-често и по-продължително го пронизваше с огнения си поглед, в който така явно бяха отразени болка, гняв и омраза, че Иван Шибилев започна да обмисля как да се измъкне от кръчмата. По едно време му се стори, че Николин го гледа с неудържима омраза, и се надигна, за да пресегне над масата и да го удари в лицето, но в този момент Солен Калчо отблъсна лимонаденото шише, в което му бяха налели вино, закри лицето си с длани и заплака. Мнозина от масата бяха присъствували на злополучната сватба на покойната му дъщеря и си спомниха епизода с пробитото лимонадено шише.

Зловещият спомен накара мъжете да изтръпнат в предчувствие за нещо много лошо, което можеше да се случи между Солен Калчо и Жендо Хайдутина, и тогава именно, кой знае как, в главата на Иван Шибилев проблесна идеята за появата на вълците в землището на селото. Той, разбира се, се шегуваше, за да разсее мрачния дух на отмъщение, който се възцари в кръчмата и от който можеше да се възпламени и избухне омразата на Николин Миялков. Но колко бе учуден, че именно Николин, който бе бригадир на овчарите и знаеше по-добре от всички дали са се появявали вълци и дали са изяли овце, вместо да го уличи в лъжа, пръв от ловците се вдигна от масата и заяви, че отива да се приготви за лов. За още по-голямо учудване на Иван Шибилев останалите ловци го последваха, без да се колебаят, така че и той трябваше да излезе с тях.