Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Влакът върви, а от задната врата на една от къщите излиза жена — женска фигура, защото лицето не се различава — с тиган в ръка и лисва водата от тигана, която блясва като сребристи парцалчета в здрача. А жената се връща в къщата. Към това, което е в къщата. Подът на къщата е тънък при тази гола земя, стените и покривът са слаби пред напора на пространството, но въпреки това не можеш да проникнеш през тези стени в тайната, към която жената се е върнала.
Влакът отминава — сега той се движи по-бързо, — а жената е отново в къщата си, където и ще остане. Да, тя положително ще остане там. И тогава най-неочаквано ти минава мисълта, че ти си този, който бягаш, и трябва да бягаш по-бързо, накъдето и да отиваш, защото скоро ще се стъмни. Сега влакът се движи доста бързо, но имаш чувството, че трябва да преодолява много плътен и лепкав въздух — все едно, че змиорка се мъчи да плува в сироп или че земното притегляне неумолимо расте и той не може да се измъкне от него. И си мислиш: ако земната твърд потръпне, както потръпва кожата на спящо куче, влакът ще излети от релсите и ще се превърне в някаква купчина, машината ще изплюе с хрипове парата и някое от колелата й ще се завърти за последен път в тежък, бавен унес.
Но нищо подобно не се случва и ти си спомняш, че жената дори не е вдигнала поглед към влака. После забравяш жената, влакът се движи бързо и прекосява бързо малък мост. Между тесните брегове под вечерното небе проблясват с чист, металически блясък спокойните води на рекичката, в която по-нагоре, до самотна сведена върба, е нагазила една крава. При тази гледка изведнъж ти идва да заплачеш. Но влакът върви бързо и ти отнема почти незабавно всичко, което си изпитал.
Глупако такъв, нима ти се е дощяло да доиш крави?
Не, не ти се е дощяло да доиш крави.
Но ето че вече си в Ъптон.
С пътна чанта и пишеща машина в ръка тръгнах към хотела, промъквайки се с мъка през тълпите от хора по улиците, хора, които те изглеждат с бавен, продължителен, открито любопитен поглед и не ти сторват път, докато не се блъснеш с тях — както не отстъпва от пътя ти кравата, докато радиаторът на колата не опре в корема й. В хотела хапнах един сандвич, прибрах се в стаята, пуснах вентилатора, поръчах да ми донесат кана вода с лед, свалих си обувките и ризата и седнах да чета в креслото.
В десет и половина на вратата се почука. Извиках „влез“ и на прага се появи Уили.
— Къде се губиш? — попитах го.
— Тук съм още от обед — отвърна.
— И Дъфи те мъкне нагоре-надолу, за да те запознава с личните граждани, нали?
— Ъхъ — отвърна мрачно той.
Тази мрачност ме накара да се вгледам по-внимателно в него.
— Какво има? — попитах. — Да не би тукашните да не са се отнесли добре с теб?
— Напротив, много добре се отнасят. — Той седна на стола до бюрото. После си наля вода в една от чашите на подноса до моята бутилка уиски, изпи я и повтори: — Да, много добре се отнасят.
Вгледах се в него още веднъж. Лицето му беше отслабнало още повече, а кожата му се бе опънала така, че изглеждаше почти прозрачна, макар и обсипана с лунички. Седеше оклюмал и не ми обръщаше никакво внимание, сякаш непрекъснато си повтаряше наум някаква мисъл.
— Какво те човърка? — попитах го.
Той като че ли не ме чу, а когато след миг обърна глава към мен, това явно нямаше никаква връзка с въпроса ми. Движението на главата очевидно бе предизвикано от мислите, които се въртяха в нея, а не от моите думи.
— Не е задължително човек да бъде губернатор.
— Какво-о-о? — възкликнах изумен, защото най-малко от Уили очаквах да чуя такива думи. Срещата му с избирателите в последния град (на която не присъствувах) вероятно е била пълен провал, щом дори той е успял да се стресне.
— Не е задължително човек да бъде губернатор — повтори Уили и като го погледнах още веднъж, вече не видях онова тънкокожо момчешко лице, а друго, сякаш първото бе само някаква стъклена маска, под която се виждаше второто. Вгледах се във второто лице и изведнъж забелязах възтежките, плътни устни, напомнящи тухлена зидария, и възела мускули от двете страни — там, където е скачена долната челюст.
— Чакай де — отвърнах със закъснение, — гласовете от първичните избори не са преброени.
Той прехвърли още веднъж в ума си това, над което мислеше, после каза:
— Не отричам, че исках да стана губернатор. Няма защо да те лъжа. — И се понаведе към мен и ме погледна в очите, сякаш държеше да ме убеди в това, което за мен бе така очевидно, както наличието на собствените ми ръце и крака. — Да, исках го. Лежах буден по цели нощи и само за това мислех. — Той стисна големите си ръце на коленете така, че кокалчетата му изпукаха. — По дяволите, човек може да лежи така и да му се иска нещо, така да му се иска, че просто забравя какво иска. Същото става, когато за пръв път ти тръгне мъзгата — струва ти се, че ще полудееш някоя нощ, толкова ти се иска, и от това щение така се поболяваш, че чак забравяш какво точно ти се иска. Нещо те реже отвътре…