Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
С дошлите от първа бригада и от други части (в числото им бяха няколко души преди нашия набор; имената им също влязоха в общия брой произведени), с пристигналите от допълняющите дружини, Военното училище и Школата полкът се оживи още повече. А оживелите по болниците още няколко души не закъсняха да оживят и без това оживения ни живот. Че като го ударихме на живот…
Как прекарахме тия петстотин дни? Само като си помисля, че бяха петстотин (когато отида сега на кино, не мога да издържа час и половина), не искам да вярвам нито на паметта, нито на календара си. Да не би вашият да е по-точен?
Но тогава бяхме млади, идеалисти. Идеализма си не загубихме. Младостта си загубихме. Идеализмът ни не изчезна. Младостта ни изчезна. Когато човек дойде до средата на живота, както казваше Данте, много по-близо вижда края, отколкото началото, както не казваше Данте.
Как прекарахме тия петстотин дни? На позиция, на позиция и в поддръжка. Много скучно… Много еднообразно…
Но както поддръжката бе разнообразна — ту полкова, ту бригадна, ту дивизионна, ту корпусен резерв, и то на пет-шест места — в разни сезони, разни местности, пресечени и неотсечени, на открито и на закрито, с дъжд по керемидите и дъжд през керемидите, със селски топли пещи и „модерни“ студени печки и прочее, и прочее, тъй и позиционната ни война бе разнообразна. Имаше всичко.
Копане. Патруле. Роплане. Алталерия
Ако би трябвало да държа беседа, бих разпределил времето на позицията на следните точки:
1. Окопателна дейност — от стъмване до съмване.
2. Аеропланна дейност — от съмване до стъмване.
3. Патрулна дейност — от стъмване до съмване.
4. Артилерийска дейност — от съмване до съмване.
Кой казва, че било скучно? Тъкмо помислиш, че е възможно, не дай Боже, някой ден да ти стане скучно и… или някой снаряд те чукне по бетонната ти глава, или ординарецът ти чукне (не по главата ти), за да ти подаде бележка, че тая нощ Линколна или Ролс Ройсът (по твой избор) те чака…
Колкото до копането, макар да не си задължен, копаеш, за да се разкършиш, защото целия ден телесата нещо са те прекършвали. А когато сам се умориш, само като гледаш тия, дето копаят и не се уморяват, само като ги гледаш, и повторно се уморяваш. Копахме година и половина. Разкопахме цялото Битолско поле. Три години не стигнаха след това на „италианците“ от българските села с итало-френско-немски имена да върнат земята оттам, отгдето ние я бяхме изкарали. „И ние изкарахме една война“ — казаха те и изкараха кърпите си.
А телените ни мрежи бяха тъй нашироко и надълго преградили селата от нивята, че разделиха и брата от брата, и мъжа от жената.
Бетоните ни бяха тъй здраво направени от майсторите — нашите славни Стамени и Свилени, Сребрени и Сърмени — войници, че когато, след войната „победителят“ надникна, вратите сами се затвориха зад него!
Ропланете пък все ни носеха някой армаган. Понякога, че алталерията не стреля точно и затова трябва по-точно да стреля. Или тяхната, или нашата. От нашата падаха техни роплане. От тяхната — наши глави. Или техни и наши роплане ще се вкопчат. Те се стрелят, пък нас застрелват! Или ще се вият над нас като соколи, като мислят, че долу има зайци. Четири техни роплане бяха свалени. Два балона — запалени. Или ще прелетят над нас, за да гонят Михаля. Или пък, като желаят да ни кажат, че им е омръзнало вече да стоят на тоя мочурлив фронт, гдето мрат като мухи, искаха с позиви на български да ни убедят да си идем, та да си идат и те. Идете си, ето нашия позив!
За патрулите трябва да поговоря повече, именно защото те повече мълчаха. Как можеха да говорят, когато нищо не видяха!…
В Битолското поле сме. Пред нас местността е разнообразна, трябва да се проучи. А всички патруле се изразяват съвсем еднообразно. Пращат се и стари ротни. Но и те като младите взводни като да са си плюнали в устата!
Най-после дружинният се ядосва. Сам ще ида. Но няма защо да отива. Има още няколко души, които не са пращани. Двама са един вид дружинен резерв. Едната нощ единият — Занков, другата — другият. И те като да са си плюнали в устата, но затова затвориха на всички устата.
Тези двама, всеки поотделно, откриват в левия участък и река, и мочури, и шавар, и ята гъски, и поляни, и телена мрежа (я гледай, даже телена мрежа!). И без да са следвали картография, правят такива чертежи и нанасят с такава точност разстоянията, включително широчината на река Драгор (12 м) и дълбочината (по това време почва да намалява — 80 см) и високи брегове, че главите на другите клюмват. Но тия глави не биха били български, ако поне една не би се вдигнала, засегната от съмнение. Кой знае? — Добре тогава, на колко крачки според теб е противникът? Дай един триметров прът, тури му бял плат да се вее, ние ще го забием.