Момчешки живот

— Трудно е да се каже какво значи — изрече г-н Скъли, все едно ми четеше мислите. — На Дамата не й хареса, това е ясно.

Навън започваше да се смрачава. Татко каза, че е най-добре да потегляме към къщи и благодари на боклукчията за времето, което му бяхме отнели да ни покаже къде е отишло колелото ми.

— Не е по твоя вина — каза татко, докато г-н Скъли изкуцукваше пред нас да ни изпроводи навън. — Просто си си вършел работата.

— Ахъ. Чаках още едно колело, тъй си беше. Както рекох, онова колело и бездруго не можеше да се оправи.

И аз можех да кажа същото на татко. Всъщност бях му го казал, но едно от най-тъжните неща в това да си хлапе е, че възрастните винаги те слушат само с половин ухо.

— Чух за колата в езерото — добави г-н Скъли, докато се приближавахме до вратата. Гласът му отекваше в пещероподобната стая, и аз усетих как татко се напряга. — Кофти начин да се спомине човек, без християнско погребение… — продължи домакинът ни. — Шериф Еймъри има ли някакви улики?

— Не и такива, за които да знам — гласът на татко се бе разтреперил леко. Сигурен бях, че той виждаше потъващата кола и прикованото с белезници за волана тяло всеки път, когато легнеше в леглото и затвореше очи.

— Имам си свои идеи кой е бил той и защо са го убили — рече г-н Скъли. Стигнали бяхме до изхода, но дъждът все още се изливаше здравата върху планините от стари мъртви вещи и последните слънчеви лъчи бяха добили зеленикав оттенък. Г-н Скъли погледна към баща ми и се облегна на рамката на вратата. — Бил е някой, дето е пресякъл пътя на клана Блейлок. Сигур ще е някой, дет не е оттука, щото всички други дето им е на място чивията, знаят, че Бързака, Топчаляка и Дони Блейлок са по-зли от настъпени гърмящи змии. Те си имат скривалища навред из горите наоколо. И онуй техното татенце, Пищака, направо може да учи дявола на номерца. Да, сър, семейство Блейлок са причината тоя тип да е там долу на дъното на езерото, мож да си сигурен в това.