Три метра над небето

Телефонът звънна. Даниела се оказа по-бърза:

— Джулия! — Не позна. — А, извинете. Да, сега ви я давам. За теб е!

Баби дръпна слушалката от ръцете й.

— Да?

Беше майката на Палина. Естествено, търсеше дъщеря си.

— Ами… тя вече заспа. Да я събудя ли?

— Не, недей. Предай й, че съм я записала за утре сутринта, ще й правят пълна кръвна картина. Да не яде, като стане. Аз ще мина да я взема към седем и ще отиде направо за втория час.

— Е, то и без това първият е религия…

Баби смяташе, че този предмет е абсолютно излишен за Палина, защото душата й отдавна е неспасяема.

— Моля те, Баби, не й давай да яде.

— Няма, не се притеснявайте.

Разговорът приключи и Даниела дотича, готова пак да се лепне за телефона.

— Тоя път ти се размина, а?

— А, размина се на Палина, аз какво общо имам…

Направи си чай от лайка и ето я на дивана. Включи телевизора. Даниела, естествено, веднага се обади на Паломби. Разказа му за Палина, за майка й, за блъфа на Баби и много други неща, които явно й бяха забавни. На екрана обаче вървеше нещо много по-драматично. Марлон Брандо. Трансформацията на един пропаднал боксьор. Любовта му към Еди, това никога неизпитвано чувство… Младият му приятел, който избива всичките си гълъби. Отец Бари и силата на религията, която го кара да продължи. И накрая последната сцена, когато Тери — окървавен и останал без сили — пристъпва, олюлява се и влиза в хангара пред тълпа от работници. Най-после свободни! Край на престъпния пристанищен синдикат! Музиката на Бърнстейн затихваше с финалните надписи. От коридора прииждаше веселият глас на Даниела. Любовни думи се смесваха със свеж момичешки смях. Баби изключи телевизора и се отправи към стаята си.

— Лека нощ, Дани.

Изми си зъбите, сложи на стола униформата си за следващия ден и се пъхна в леглото. Произнесе една бърза молитва, угаси лампата и се помъчи да заспи. „Ами ако утре Палина отиде директно на училище? Тя е способна на всичко! Ще прекара нощта при Поло, а майка й ще дойде да я търси тук! Да й се не види на тая Палина!“

Стана и пак се облече. Влезе при сестра си и взе сините й маратонки Superga.

— Отивам да кажа на Палина! — информира я пътьом.

— Отиваш в „Оранжерията“? Искам и аз!

— Каква оранжерия, отивам на „Олимпика“.

— Да де. Казва се „Оранжерията“.

— И защо?

— Заради цветята край пътя… дето ги оставят за умрелите.

Баби прокара длан по челото си:

— Само това оставаше… „Оранжерия“!

Грабна якето си и тръгна.

— Моля те, Баби, моля те, моля те, моля те, вземи ме и мен!

— Да не съм луда! Представям си — ти, аз и Палина, трите заедно обикаляме „Оранжерията“! Може да се включим и в гонката, а?

— Стига да си сложим колан и някой да ни избере! Хайде, вземи моя, давам ти го! Представяш ли си какво е да си camimilla!