Без теб

По лицето на Матилд дьо Карвил не помръднал нито един мускул, дори миглите ѝ не трепнали.

– Не е нужно да се озлобявате, Никол! Наистина не е необходимо. Лиз-Роз е мъртва. Сигурно и вие чувствате това, което чувствам аз... Ще глезите това сладко момиченце и ще го наричате Емили, но в дъното на душата си никога няма да знаете. Нито вие... нито пък аз... Животът ни е притиснал здраво до стената.

– Така е, карайте нататък – въздъхнала Никол Витрал. – Какво искате?

– Просто да помогна на това дете. Ако то е Лиз-Роз, тогава съвестта ми ще е чиста. Ако пък то е Емили, е, толкова по-добре за него.

Никол Витрал пристъпила напред толкова, колкото ѝ позволявал плотът на фургона. Очите ѝ се забивали като стрели в Матилд дьо Карвил:

– Каква помощ предлагате? Искате да я виждате ли?

– Не, мисля, че ще бъде най-добре, ако тя не ме познава. Не зная дали ще пожелаете да говорите за всичко това с Емили. Искам да кажа, по-късно. Не зная дали сте мислили по този въпрос, но ми се струва, че е по-добре за нея, ако не знае нищо колкото се може по-дълго. Нямам никакво намерение да я дебна как излиза от училище, да я гледам как расте през стъклото на някоя кола, да се надявам да открия някаква прилика със сина ми. Не, това не е в моя стил, не ми подхожда. А и доста надвишава прага ми на поносимост към страданието.

Матилд дьо Карвил се засмяла леко, но този смях също никак не ѝ подхождал. После промълвила:

– Не, Никол, не! Богатите притежават по-радикални начини да облекчават съвестта си.

– С пари?

– Да, с пари. Заглушете гордостта си, Никол. Не съм дошла като съпруга ми да откупя малката. Нито ви изнудвам, нито пък се пазаря, о, не! Само предлагам дарение, подарък за нея. И не искам нищо в замяна.

Никол Витрал се канела да отговори. Гневът се надигал в гърдите ѝ, силен като вятъра, който яростно се блъскал във фургона, но Матилд дьо Карвил не ѝ дала възможност да каже и дума.

– Не отказвайте, Никол... Вие спечелихте, имате Емили. Не ви подкупвам, не купувам нищо. Размислете! Защо да отказвате на Емили пари, които ѝ се предлагат, които ѝ падат от небето...

– Не съм казала нито че отказвам, нито че приемам – отсякла сухо Никол Витрал. После заговорила по-тихо: – Предложението ви ще предизвика доста усложнения...

А Матилд ѝ отговорила като ехо:

– Открийте банкова сметка на името на Емили, това е всичко, което трябва да направите.

Устните на Никол Витрал потреперили:

– А после?

– Емили ще получава сто хиляди франка на година по тази сметка. Докато навърши осемнадесет години. Тези пари са само за нея – за образованието ѝ, за свободното ѝ време, за забавленията ѝ, за да има най-добрите възможности. Естествено, вие ще управлявате парите, докато тя навърши осемнадесет... Ще постъпите както искате. Давам ви средствата, но вие ще изберете как да ги управлявате. Няма от какво да се оплачете...

Никол Витрал замълчала и оставила вятъра да разтвори жилетката ѝ и да погали горната част на оголените ѝ гърди чак докато усетила тръпки по цялото си тяло. Отпуснала се и мислено се залюляла под напева на разбиващите се върху облите камъчета на брега вълни.