Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Странна картина пробяга във въображението на Матилд. Видя как Лили влиза тук, в парка, в розовата градина. Бе въоръжена с маузер, държеше пръста си върху спусъка. Вървеше бавно по моравата. Да, Лили имаше всички основания да дойде тук и да си отмъсти, ако Гран-Дюк бе разкрил всичко в дневника си. Матилд отново се усмихна. Терзаеше я един въпрос. Дали върху този пръст, притиснал спусъка, имаше пръстен... Светъл сапфир... Дали диамантени инкрустации красяха пръста отмъстител? Малко по малко образът изчезна. Матилд отново видя богородичките. Едната бе ярка, почти оранжева и почти гола... От цвета ѝ бяха ѝ останали само три листенца. Матилд дьо Карвил прошепна едва чуто:
– Честит рожден ден, Лили.
Ако навремето знаеше всичко това, никога не би наела Гран-Дюк, за да урежда глупави сметки. Влезе още по-навътре в парника и погледна през рамо, за да се увери, че е сама. Да, бе сама. Никой не я наблюдаваше, прилепил чело в стъклените стени.
Тя се наведе към тайната си градина и побутна леко ирисите. Показаха се няколко дискретни стъбла с малки жълти цветчета – няколко коренчета змийско мляко35. Матилд дьо Карвил умираше да съзерцава четирите жълти като старо злато венчелистчета, разположени във формата на кръст и образуващи чадърче. „Билката с брадавиците“, както са я наричали някога. Матилд обаче предпочиташе другото лице на змийското мляко: образуващите кръст венчелистчета прикриваха смъртоносно растение, може би най-отровното от всички растения, с уникална концентрация на алкалоиди в сока си...
Това бе нейният малък грях. Нека Бог ѝ го прости.
Тя се обърна и излезе от парника. Леонс дьо Карвил все още седеше в стола на колела, с отпуснати крайници, разтърсван само от леко потреперване, дължащо се на дишането му, което размърдваше нападалите върху него почервенели от
есента листа от клена. Мъртъв дънер. Доста странен при това. Погледът на Матилд дьо Карвил обхвана имението, розовите храсти, вилата, парка. Не, може би не всичко бе загубено. Името. Потеклото. Честта. Лиз-Роз. Понякога стигаше дотам, че разсъждаваше като Малвина.
Оставаше ѝ една последна надежда – телефонното обаждане на Гран-Дюк вчера, последното преди смъртта му. Твърдеше, че е открил нещо ново, което щяло да обори всички по-раншни факти, всички, смятани за сигурни неща... Бе ѝ съобщил, че преди три дни е имал някакво просветление, с други думи – през последните минути на договора си, докато четял „Л’Ест репюбликен“. Пет минути преди полунощ. Щеше ли да прояви наивност и да му повярва? Щеше ли да последва Гран-Дюк за пореден път в този толкова недодялан блъф? Гран-Дюк не бе пожелал да ѝ каже нищо повече. Бе уточнил, че иска да провери няколко последни подробности.
Пак се сети за Малвина и пистолета ѝ. Гран-Дюк се бе държал като онези детективи в криминалните романи, които наддават на търговете, за да повишат цената, и умират от куршум в сърцето, преди да произнесат последното число.
Матилд дьо Карвил мина покрай отрязаните клончета от розовите храсти. Наведе се и ги събра без никакво усилие, без дори да се задъха. Против волята си, вярваше на последните думи на Кредюл Гран-Дюк. Искаше ѝ се да вярва, че има изход. Това бе последната ѝ надежда. И както винаги досега в тази история, във въображението ѝ се появиха везните на съдбата. За да се надява едното семейство, другото трябваше да изгуби всичко.
34 Вид диви гладиоли от влажните области на Южна Африка. Най-често са червени, розови или оранжеви. Белите са рядкост – бел. прев.
35 Chelidonium majus (лат.) – змийско мляко, жълтениче и др., силноотровна за човека билка. В малки количества се използва в медицината особено за външно приложение при лечение на кожни болести – бел. прев.
15
2 октомври 1998 г., 11 часът и 01 минута
Спирка „Мироменил“.
Шанз-Елизе – Клемансо.
Станциите се изнизваха една след друга. Вагонът се изпразваше все повече и повече след всяка от тях. Метрото ту ускоряваше скоростта си, ту почти начаса я забавяше като неуморен незрящ спринтьор.
На станция „Инвалидите“ се качи едно красиво момиче. За миг на Марк му се стори, че вижда Лили – заради изящния силует и изкусно сресаните руси коси. Но само за миг. Метрото буквално бълваше красиви блондинки. Нито случайността, нито отчаяните съобщения, които бе оставил на гласовата ѝ поща, щяха да му помогнат да тръгне по следите ѝ. Не, трябваше да прочете внимателно дневника на Гран-Дюк, а и да се срещне с него. На всяка цена.
Спирка „Варен“.
Марк вече бе почти сам във вагона. Блондинката бе слязла някъде. Марк огледа хората в метрото и през ума му пробяга странна мисъл: бяха единадесет души, от които седем – чернокожи. Като си помисли човек, че и днес имаше действащ закон, който забраняваше на „африканците“ да вървят по тротоарите на богаташките улици точно над главите им като „Грьонел“, „Варен“ и „Вавилон“. Не, Марк категорично нямаше да свикне с живота в Париж, с мизерията, безразличието, самотата. Липсваше му Диеп – комунистическото пристанище от детството му. Въздъхна. Нямаше избор. Сега го притискаха други спешни неща! Примирен, той седна отново и възобнови четенето.