Четирите цвята на магията

Китките му бяха увити с грубо въже и приковани към дъската на леглото. Главата му пулсираше и при опита да помръдне през ребрата го сряза притъпена болка, но поне кървенето беше спряло и когато се пресегна за силата си, с облекчение я усети да се надига в отговор. Заклинанието на кралското острие се беше разсеяло.

След няколко мига на самопреценка Кел осъзна, че не е сам в стаята. Надигна глава от възглавницата и откри крадлата, кацнала в кресло до долния край на леглото, да навива сребърен джобен часовник и да наблюдава пленника над свитите си колене. Беше свалила маскировката и Кел се изненада да види лицето отдолу. Тъмната ѝ коса бе подрязана до брадичката, която се оказа заострена. Момичето изглеждаше младо, но опасно и беше по-кокалесто от изпосталяла птица. Единственото обло нещо в нея бяха очите — и двете кафяви, но с не съвсем еднакъв цвят. Кел отвори уста с намерение да започне разговора им с въпрос от рода на „Ще ме отвържеш ли“ или „Къде е камъкът“, но вместо това взе, та каза:

— Едното ти око е по-светло от другото.

— А едното от твоите е черно — върна му го момичето. Съобщи го предпазливо, но на Кел не му се стори уплашена. Или пък се прикриваше много добре. Уточни: — Какво си ти?

— Чудовище — отвърна Кел дрезгаво. — Така че по-добре ме пусни.

Момичето се изсмя късо и подигравателно.

— Чудовищата не припадат в присъствието на дами.

— Дамите не се обличат като мъже и не джебчийстват — възрази Кел.

Усмивката ѝ само се заостри.

— Какво си ти всъщност?

— Вързан за леглото ти — отвърна Кел спокойно.

— И?

Той сбърчи чело:

— И съм в беда.

Това поне му спечели изненадано ококорване.

— По-сериозна от очевидното, че си вързан за леглото ми ли?

— Да — отвърна Кел и независимо от въжетата се помъчи да седне по-изправен, за да гледа домакинята си в очите. — Трябва да ме пуснеш и да ми върнеш откраднатото… — Огледа стаята с надежда да забележи камъка, но той вече не се намираше върху скрина. — Виж, няма да те издам. Ще се престорим, че нищо не се е случвало, но онова ми е нужно.

Надяваше се момичето да погледне, да посегне, даже да се наведе към амулета, ала тя остана напълно спокойна и дори не трепна.

— Как влезе тук?

Кел подъвка бузата си и пренебрежително отвърна:

— Няма да ми повярваш.

Момичето сви рамене.

— Лесно ще разберем.

Той се поколеба. Окото му не я плашеше, а и не го беше предала на ченгетата, нито пък беше повикала помощ, когато премина окървавен през стената и нахлу в спалнята ѝ. Сивият свят знаеше толкова малко за магията и бе забравил ужасно много, но в погледа на момичето имаше нещо — някакво предизвикателство, което го накара да се почуди дали тя няма да му докаже, че греши. Стига да можеше.

— Как се казваш? — попита Кел.

— Не сменяй темата.

— Не я сменям — размърда пръсти под въжетата, придържащи го към леглото. — Искам просто да знам кой ме е заловил.