Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
След стридите дойдоха и десертите и аз пак продължих да се тъпча, обаче този път с целувки, марципани и дребни пастички от Ориента. После беше ред на коронния номер на вечерта — двама слуги внесоха най-прекрасния пудинг на света, представляващ точно копие на наклонената кула, обилно поръсена с пудра захар, обрисуваща всички арки и дори камбанарията на върха. Десертът беше поставен в средата на масата, където се наклони като самата кула и предизвика възторжените аплодисменти на всички гости. Двамата с брат Гуидо се спогледахме. Копието на кулата в Пиза ни напомни за формата, която Грациите на Ботичели бяха изобразили с ръцете си, както и ни подсказа, че тъкмо сега е моментът да споделим тайната си с домакина. Дори и постоянното присъствие на Ток до рамото на господаря му не успя да предотврати потреперването ми. Захарната кула беше скоро разрушена и чиниите с парчетата от нея — поднесени. Забелязах, че както и при всяко друго блюдо тази вечер, и този път пред празния стол до лорда бе поставена пълна чиния, сякаш там имаше някакъв невидим гост. Чиниите вече бяха толкова много, че мястото за неблагодарния син бе заприличало на мивка за миене на съдове. От другата ми страна брат Гуидо отново отказа чинията си. Възхитих се на въздържанието му пред лицето на толкова много прекрасни ястия така, както се възхищавах на красотата на лицето му на стоик. Пудингът беше приказен, но докато се наслаждавах на невероятната му сладост, усетих под лъжичката леко бодване, което ми припомни, че след по-малко от година Гуидо дела Торе ще даде монашески обет и ще бъде завинаги загубен за мен.
Накрая, когато си тръгна и последният гост, двамата наследници на фамилията Дела Торе и моя милост се настанихме в библиотеката, разположена в кулата на двореца — прекрасна стая с четири остъклени прозореца, гледащи към четирите посоки на света, а стените — обсипани от горе до долу с лавици, пълни с книги. Безсъмнено лорд Силвио обичаше да чете не по-малко от племенника си. Никога до този момент не бях зървала толкова много книги, събрани на едно място. Тримата се разположихме около добре осветената маса за четене в средата на библиотеката, подобно на трима генерали, разглеждащи карта на бойните действия. Мина дълго време, докато лорд Силвио оглеждаше картината в пълно мълчание. Изражението му беше неразгадаемо. Единственото му движение бе почукването на левия му палец по масата, сякаш отмерваше някакъв свой вътрешен ритъм. Въпросният пръст бе украсен с голям златен пръстен с девет златни топки и звукът, който издаваше по масата, ми звучеше като удари на камбана. По едно време едва се сдържах да не се разпищя от напрежение. За щастие в крайна сметка лордът благоволи да проговори, но когато го направи, изрече нещо напълно неочаквано.
— Наистина е много красива! Казваха, че ще бъде такава, но съвсем друго е да я видя с очите си. — След тези думи побърза да допълни: — Искам да кажа, че съм чувал за тази творба на синьор Ботичели, но никога не я бях зървал. И вие, синьорина, сте я откраднали? Под носа му?
Увесих засрамено глава, обаче лордът най-неочаквано се усмихна.
— След като вече я видях, не мога да ви виня за това, което сте направили. Никой не би могъл да устои на подобна красота!
— Така е. И други я искат — вметна мрачно брат Гуидо. — Заради нея ни гониха из цяла Флоренция и нищо чудно да са ни проследили дори дотук. Двамата ни най-добри приятели загинаха вместо нас, пак заради нея, както и един от… клиентите на Лучана — добави, като едва не се задави от думите си.
Лорд Силвио сбърчи вежди и отбеляза:
— Но нали разполагат с оригинала? Синьор Ботичели не е изгубил оригиналната си картина, а само това бледо копие!
Брат Гуидо кимна, а веднага след него и сянката му под светлината на свещите.
— Така е. Но онова, от което се опасяваме, чичо, е, че те не искат единствено връщането на копието. Смятаме, че картината съдържа някакво послание и те смятат, че ние вече го знаем, поради което искат да изтрият и нас от лицето на земята, за да не издадем наученото на някого.
— Да, наистина прилича на някаква алегория — съгласи се чичото. — Напомня ми за… „Стансите“ на Полициано…
Мадонна! Не и той!
— И аз си помислих същото! — възкликна нетърпеливо племенникът, — но смятам, че има и друго, по-дълбоко, политическо значение. Синьор Ботичели е изпаднал в нечуван гняв, когато Лучана съвсем случайно е споменала последователно имената на Пиза, Неапол и Генуа!