Господар на желанието

– Как умряха те? – попита той, опитвайки се да игнорира представата за собствената си майка, която лежи мъртва.

– Като майка ми. Умряха при раждане. До ден днешен баща ми се обвинява за смъртта на всяка една от тях. На майка ми, защото искаше още едно дете от нея, и на сестрите ми, задето бе дал съгласието си да ги види омъжени. – Тя си пое дълбоко дъх. – В началото му бях благодарна, защото виждах как приятелките ми се омъжват за мъже, които бяха много по-възрастни от тях. Но докато годините минаваха, аз започнах да чувствам огромна празнина в себе си.

Дрейвън се питаше защо му казва това. Той едва ли имаше вид на човек, който става за довереник. Но остана смълчан, докато тя говореше.

– Всеки път, когато видя майка с дете, усещам, че тази празнина става още по-дълбока. И сега ми се иска... – тя разтърси глава. – Мислите ли, че съм глупачка?

– Мисля, че сте жена, която знае какво иска.

Тя срещна погледа му и се усмихна благодарно.

– Ами вие?

– Аз? – попита той учудено.

– Не копнеете ли за семейство?

Въпросът го изненада. Никой не го беше питал такова нещо досега.

– Имам меча, щита и коня си. Това е цялото семейство, от което се нуждая.

Тя се намръщи.

– А Саймън?

– За разлика от баща ви, милейди, аз не съм силно привързан към хората. В повечето случаи, се наслаждавам на компанията на брат си, но знам, че ще дойде време, когато той ще си тръгне. Това се очаква.

– Не се ли страхувате да бъдете сам?

– Появих се на света по този начин и със сигурност отново така ще си отида оттук. Защо трябва да очаквам годините между раждането и смъртта ми да бъдат другояче?

Емили се втренчи в него, докато осмисляше думите му. Невъзмутимото му приемане на нещата я изуми.

– А не желаете ли друго?

– Ако не копнееш за нещо, тогава няма да бъдеш разочарован, когато не го получиш.

Думите му изпратиха тръпки по тялото ѝ. Как би могъл да приема тази реалност?

– Живеете на студено място, милорд. А фактът, че изглежда го харесвате такова, каквото е, ме кара да ви съжалявам.

– Съжалявате ме? – попита той невярващо.

– Да, така е.

Емили въздъхна. Нямаше смисъл да продължава тази дискусия. Той беше упорит мъж и щеше да отнеме известно време и размисъл, за да премине през тези бодливи негови защитни стени. Но щеше да успее.

По един или друг начин.

– Хайде, милорд – каза тя, хващайки отново ръката му. – Нека не се спираме на такива сериозни теми, когато сме в разгара на веселбата. Виждам, че се подготвят за състезанието по борба и нещо ми подсказва, че вие по-скоро ще пожелаете да гледате това, отколкото да чуете поредната песен на някой менестрел.

Дрейвън кимна.

Така премина и останалата част от следобеда. Въпреки, че Дрейвън не взе участие в нито една забава, той изглежда бе достатъчно доволен само да я гледа, как самата тя се весели от сърце.

Емили се опита отново и отново да го накара да се отпусне, но беше напълно безполезно.

– Елате, лорд Дрейвън – смъмри го тя от мястото си до Първомайския стълб. – Не искате ли да се позабавлявате и да потанцувате?