Господар на желанието

– Не, Едит. Негова светлост е добър великан.

Момичето изглеждаше несигурно.

– Мама казва, че благородниците нараняват малките селски момичета, които намерят.

Емили приглади с ръка косата ѝ назад от лицето.

– Майка ти без съмнение е права и трябва да ги избягваш по правило, но този е различен от другите. Обещавам ти, че той изобщо няма да те нарани.

– Но той е толкова голям!

Емили го погледна над рамо. Нейната похвала предизвика странна топлина в гърдите му.

– Наистина е такъв, но се обзалагам, че от неговите ръце ще можеш да виждаш по-добре през тълпата и да намериш майка си.

Момиченцето прехапа устни и кимна. Тя пусна Емили и протегна ръцете си към него.

Възможно най-нежно, Дрейвън взе момичето в обятията си. Той замръзна за миг при странното усещане да държи дете в ръцете си. Никога не бе правил такова нещо в живота си. Но му беше приятно да усеща тъничките ѝ малки ръце около себе си и да чува детския ѝ смях в ухото си.

– Той е корав – засмя се малкото момиченце. – Не мек като вас, милейди.

Емили погали гърба на детето и когато направи това, ръката ѝ докосна неговата.

Изведнъж в гърдите го удари толкова силен копнеж, че за миг отне дъха му. Това бе онзи копнеж, почувстван от припомнянето на съня, който се бе опитал да прогони и забрави.

И за момент той си позволи да мисли за това, какъв би бил животът, ако се осмелеше да си вземе жена. За това, какво би било да държи собственото си дете в ръце.

Но веднага, след като мисълта проникна в съзнанието му, той чу ехото на спомен, изпълнен с писъци в главата си. Почувства болката в коляното си и разбра със сърцето си, че никога не би посмял да поеме такъв риск.

– Едит!

Дрейвън се обърна по посока на разтревожения вик.

– Мамо! – извика момиченцето и се отблъсна от него с крачетата си.

Дрейвън пусна детето долу и то се затича към селянката, която отвори обятията си, за да сграбчи дъщеря си.

– О, Едит, страхувах се, че съм те загубила завинаги! Казах ти да не се скиташ надалеч!

– Съжалявам, мамо. Никога повече няма да го направя. Обещавам.

Дрейвън остана на мястото си, а Емили се приближи към тях.

– Виж, мамо – каза Едит, вдигайки книжната кесийка към майка си. – Дамата ми даде сладки ядки.

Жената погледна от ръката на момиченцето към Емили и после отклони поглед към земята.

– Искрените ми благодарности, милейди.

– За нас беше удоволствие – каза Емили. –Имате прекрасна дъщеря.

Жената ѝ благодари отново, взе ръката на Едит и я отведе.

Когато Емили се обърна с лице към него, Дрейвън съзря тъгата в очите ѝ.

– Какво има, милейди? – попита той.

– Съмнявам се, че ще разберете. – Щастието се изпари от лицето ѝ и тя си проправи път през тълпата с много по-унила крачка.

Дрейвън не каза нищо повече, но след няколко минути Емили заговори отново.

– Тя е сладко дете, не мислите ли?

Той сви рамене.

– След като никога преди не съм бил около друго дете, нямам база за сравнение.

Една тъжна усмивка накриви устните ѝ, докато отмяташе кичур коса зад ухото си.