Господар на желанието

В действителност, той не разбираше как тя намира какво толкова да каже. Дамата никога ли не оставаше без думи, идеи или въпроси?

Тя спираше само колкото да му даде възможност да отговори кратко и сладкодумно и започваше отново.

След известно време, той се научи просто да изсумтява, когато тя спираше, за да си поеме дъх. Удовлетворена от неговите отговори, тя поддържаше разговора през целия път и за момент той започна да чувства странна утеха от звука на веселото ѝ бъбрене.

Когато най-накрая достигнаха панаира, тя направо скочи от коня, преди той дори да има шанса да ѝ помогне. Изуми го това, че тя не успя да се нарани.

– О, вижте – въздъхна тя, а очите ѝ блестяха. Явно не можеше да застане мирно като дете по време на Коледните празници. – Не е ли красиво?

Дрейвън наблюдаваше полето с препълнени шатри, маси и тълпата от хора. Никога не го е било грижа за такива събития, но лейди Емили не споделяше неговото мнение. Многоцветните шатри и знаменца съобщаваха за изделия и стоки, които му изглеждаха безвкусни.

– Просто внимавайте да не се отдалечите от мен – каза той предупредително, докато връзваше конете им за кол и плати на един прислужник да ги наблюдава.

– Няма – обеща тя.

Дрейвън се обърна към нея.

– Тогава водете, милейди. Остатъкът от деня е ваш.

Лицето ѝ светна. Тя повдигна полата си все така леко и се запъти към ливадата. Дрейвън никога не беше виждал нещо подобно като нея, докато се придвижваше през тълпата, с любопитството на жизнерадостно дете.

Слънцето се отразяваше в златните ѝ кичури и по бузите ѝ плъзна руменина, докато се стрелкаше от щанд на щанд, за да изследва и огледа всичко.

– Захаросани кестени за дамата? – попита един търговец, когато тя се приближи до неговата маса.

Дрейвън забеляза колебанието ѝ, преди тя да поклати глава отрицателно.

– Благодаря ви, но не.

Когато тя продължи към следващата маса, Дрейвън кимна на търговеца и му подаде половин пени. Като взе обелените, изпечени ядки, които бяха обвити в тънка, пергаментна кесия, той я последва към следващата сергия, където тя разглеждаше тоалетни принадлежности.

– Ето – каза Дрейвън и ѝ подаде захаросаните ядки.

Тя погледна от ръката към лицето му и се усмихна.

– Как разбрахте, че ги искам?

– Просто познах.

Усмивката ѝ се разшири. Тя взе една ядка и я постави на езика си.

– Мм-м – въздъхна Емили, затвори очи и се наслади на вкуса ѝ. – Чудесна е.

Но не и наполовина колкото дамата пред него. Той щеше да продаде всичко, каквото бе останало от душата му, за да бъде храната, която тя опитваше с такова удоволствие. Като облиза устни, тя пое книжната кесия от ръката му.

– Трябва да опитате това – каза тя, избра още една ядка и я поднесе към устата му.

Дрейвън се насили да разтвори устни. Пръстите ѝ опариха устните му, когато ги докосна, докато поставяше солено-сладката хапка в устата му.

– Възхитително – каза той, повече в отговор на усещането от нежната ѝ кожа до неговата, отколкото от вкуса на храната.