Господар на желанието

Дрейвън присви устни от отвращение.

– Оставям подобни фантазии на мекушавци като онзи менестрел. Никой мъж, заслужил звание, няма да направи нещо такова.

Тя наведе рамо към ръката му и го побутна леко.

– Може би не, но за това си мечтае всяка жена.

Дрейвън отказваше да я погледне, защото се страхуваше да не попадне още повече под магията на чара ѝ.

– Тогава мисля, че жените и мъжете имат много общо.

– Какво искате да кажете?

– Всеки мъж, когото познавам, мечтае за гола жена, която да влезе през вратите на замъка му, за да го търси.

Бузите ѝ поруменяха и той беше убеден, че я е шокирал много. В действителност, не знаеше защо ѝ го каза. Никога не е бил толкова груб в присъствието на дама.

– Вие сте порочен, милорд – засмя се тя. –Наистина много порочен.

За нещастие, той не беше дори наполовина толкова порочен, колкото му се искаше. Всъщност, за него щеше да е удоволствие да ѝ покаже пълното значение на тази дума.

И на думата удоволствие.

Особено, след като тя придаваше съвсем ново значение на думите твърд, отчаян и копнеж.

Менестрелът изпя още две, еднакво неприятни балади, преди да си почине. Преди Дрейвън да успее да мигне, Емили вече беше на крака и го дърпаше да се изправи.

Той стана и стисна зъби, заради сковаността в коляното си. Не осъзна, че трепването му е видимо, докато не срещна погледа на Емили. Притеснението върху лицето ѝ, го изненада.

– Как наранихте коляното си?

Първият му инстинкт беше да я постави на място с остроумен отговор. Но преди да успее да измисли такъв, истината се изплъзна от устните му.

– Паднах от кон, когато бях млад.

Дрейвън пропусна малкия факт, че баща му беше ездача и случката не бе инцидент, а безочлив опит да убие Саймън.

Тя сви вежди.

– Късметлия сте, че това не ви е осакатило. Дрейвън се отпусна върху крака си, когато болката намаля съвсем слабо.

– Само заради усилието на волята ми, това не е така.

– Сигурно боли ужасно.

Дрейвън не отговори.

От тълпата чуха плача на малко дете.

– Мамо? – ридаеше момичето.

Емили погледна към него. Преди да осъзнае какво мисли да прави, тя се отправи към малкото момиче, намиращо се на няколко крачки разстояние.

Тя коленичи пред детето и нежно докосна бузата му.

От парцаливата дреха и размъкнатата коса, той предположи, че момичето е селско дете. Но Емили сякаш не забелязваше. Тя хвана ъгъла на наметалото си и забърса мокрите бузи на момичето.

– Майка си ли изгуби, сладурче? – попита Емили.

– Да – ридаеше момичето. – Искам мама.

– Как ѝ е името?

– Мама.

Дрейвън завъртя очи, когато се приближи и застана до тях. Това определено беше полезно.

Емили нежно се засмя.

– Ами, смея да кажа, че има доста жени тук, които носят това име. Как изглежда тя?

– Тя е красива – каза момичето и подсмръкна.