Вестителят на бурята

Гелредида го чакаше и беше ясно, че не е в добро настроение. Той бе изтичал само за миг до стаята си, после право по дългото вито стълбище към фоайето, но тя изглеждаше така, сякаш го чака от векове. Не му проговори, а излезе през масивните двойни врати, отворени пред нея от четирима огромни Рицари на гарвана.

При пристигането си в Стийлхейвън Уейлиън бе минал през Източната порта, относително богата част на града, и беше отведен право в Кулата на магистрите. Оттогава не беше видял още много от града отвъд това, което се разкриваше от прозорците на Кулата. Когато Гелредида го поведе извън Кулата, стана ясно, че не се отправят към богат квартал.

Той я последва на север, по улици, които ставаха все по-мръсни. Къщите от камък и дърво скоро отстъпиха пред гниещи бараки, паветата бяха заменени от кални локви, пълни с отпадъци. Ако не се страхуваше толкова от Червената вещица, Уейлиън би я попитал защо не ги придружава Рицар на гарвана или може би петима рицари. Все пак нечистоплътните индивиди, които вървяха по тези улици, явно ги отбягваха — може би знаеха коя е Гелредида и какво е да се изправиш срещу нея. Двамата продължиха на северозапад, сякаш обгърнати от аура, която казваше: Ние сме от Кастата и ако опиташ нещо, ще съжаляваш.

Продължиха в тишина. Уейлиън започна да се чуди дали не са се изгубили, но забеляза някаква суматоха отпред. Беше се събрала тълпа, сбирщина бедняци, които се бутаха, за да видят нещо. Когато приближиха, Уейлиън видя, че двама от Зелените куртки стоят на пост пред порутена триетажна къща и от време на време избутват някой любопитен, който иска да надникне през открехнатата врата.

Гелредида тръгна към тълпата и докато Уейлиън се чудеше как ще минат през нея, един от множеството внезапно усети, че Червената вещица го гледа, примигна и отстъпи от пътя ѝ. Подобно на шепот по вятъра, вестта за присъствието ѝ се разнесе из тълпата, извръщаха се глави, очи се ококорваха при вида на строгата му господарка. Сред тълпата се отвори пролука, през която можеше да мине цяла карета, и Гелредида тръгна напред, следвана от цапащия през калта Уейлиън.

Един от Зелените куртки сведе почтително глава пред нея, а другият отвори вратата на къщата, която изглеждаше така, сякаш всеки миг ще рухне над главите им. Червената вещица влезе, без да обръща внимание на мъжете, но Уейлиън им се усмихна сковано в знак на благодарност. Не му върнаха любезността.

Отвътре къщата беше развалина, мазилката се лющеше от стените, а мебелите не ставаха за нищо. Имаше още Зелени куртки, с пребледнели лица и увиснали рамене. Чак тогава Уейлиън усети миризмата и вдигна ръка към лицето си — като на гнили яйца и мъртъв борсук — но нямаше смисъл. Тя вече беше проникнала в носа му, в главата му. Никакво количество лавандула или мента нямаше да я прочистят скоро.

Те тръгнаха по стълбите, които заскърцаха заплашително, но успяха да издържат тежестта им. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-силна ставаше вонята. Нещо определено беше умряло тук и Уейлиън бе обзет от лошо предчувствие.