Кралство на пепелта
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #7
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722755
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралство на пепелта». Краткое содержание книги:
Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре...
Елин се е заклела да спаси народа си – но това ще ? струва скъпо. Заключена в железен ковчег от кралицата на елфите, тя трябва да впрегне цялата си воля, за да понесе месеците мъчения. Елин осъзнава, че ако Майев я пречупи, всички, които обича, ще бъдат обречени. Но решимостта ? започва да я напуска с всеки изминал ден…
Последната битка е започнала…
Нишките на съдбата се преплитат за сетен път в битката за спасението на Ерилея. Някои връзки ще се заздравят, докато други ще бъдат прекъснати. Врагове и приятели застават рамо до рамо във финалната битка за съдбата на един континент и обещанието за един по-добър свят.
Време назаем. Всеки миг беше назаем.
Евалин Ашривер погали с топли пръсти бузата ѝ. През маската.
И ето че Елин можеше да се закълне, че ги усети върху кожата си.
Толкова си смела - каза майка ѝ. - Толкова си смела от толкова много време насам.
Елин не смогна да удържи тихичкия вопъл, който се изниза от гърлото ѝ.
Но трябва да си смела още малко, мило мое Огнено сърце.
Тя се притисна към допира на майка си.
Трябва да си смела още малко и не забравяй...
Майка ѝ сложи призрачна ръка върху сърцето ѝ.
Силата тук е най-важна. Където и да си, колкото и далеч, това тук ще те отведе у дома.
Елин съумя да плъзне ръка към гърдите си, да покрие пръстите на майка си с нея. Само тънък плат и желязо отвърнаха на допира ѝ.
Ала Евалин Ашривер не откъсна очи от дъщеря си. Обичта в тях се превърна в нещо твърдо и лъскаво като нова стомана. Силата тук е най-важна, Елин.
Елин впи пръсти в гърдите си и пророни без глас: Силата тук.
Евалин кимна.
Злобните заплахи на Каирн ехтяха в ковчега ѝ, ножът му продължаваше да стърже по желязото.
Изражението на Евалин не трепна. Ти си ми дъщеря. Рожба на два могъщи рода. Тази сила тече във вените ти. В теб.
Лицето ѝ се озари от свирепата мощ на всички жени от тяхната кръв, назад във времето чак до елфическата кралица, чиито очи бяха наследили и двете.
Не се предавай.
Сетне се изпари като роса под утринното слънце.
Но думите ѝ останаха да витаят в тясното пространство.
Разцъфнаха в Елин, ярки като пламтящ въглен.
Не се предавай.
Каирн стържеше с ножа по желязото точно над главата ѝ.
- Като те извадя този път, кучко, ще...
Елин блъсна с ръка капака.
Каирн замлъкна.
Тя отново заби юмрук в желязото. И отново.
Не се предавай.
И отново.
Не се предавай.
И отново. И отново.
Докато животът не се върна в нея, докато кръвта ѝ не закапа по лицето ѝ, отмивайки сълзите, докато ударите ѝ не се преобразиха в тътен на бойни барабани.
Не се предавай.
Не се предавай.
Не се предавай.
Огънят се надигаше у нея, буен и грохотен, и тя му се отдаде изцяло. Някъде отвън, недалеч, изпращя дърво. Сякаш някой се блъсна в нещо. После се чуха крясъци.
Елин удряше с юмрук желязото и бойната песен в нея се извисяваше, надигаше се като могъща вълна, полетяла към брега.
- Донесете глориелата!
Думите му не значеха нищо. Той самият беше нищо. Винаги щеше да е едно нищо.
Елин не спираше да сипе удари по капака. Не спираше, а огнената ѝ, мрачна песен лумтеше в нея, извираше от нея, изливаше се в света.
Не се предавай.
Нещо изсъска, изпращя наблизо и през пролуките под капака проникна пушек.
Елин продължи да блъска. Продължи, докато пушекът не я задави, докато сладкият му аромат не я повлече надалеч.
А щом се свести, окована на олтара, съзря какво бе причинила на железния ковчег.
Капакът беше изметнат. Огромна издатина опъваше желязото до тънък метален лист.
Толкова тънък, че изглеждаше на косъм да се пробие.
***
Застанал на един тъмен хълм с изглед към едно спящо кралство, Роуан замръзна.
Спътниците му вече слизаха по сухия склон, водейки конете към безводните равнини отдолу и границата на Акадия.
Роуан пусна поводите на жребеца си.
Въобразяваше си, нямаше друг начин.
Плъзна поглед по звездното небе, към спящите земи отдолу, към Господаря на Севера отгоре.
Връхлетя го само след миг. Изригна край него и затътна.
Отново, и отново, и отново, сякаш чук блъскаше наковалня.
Другите се завъртяха към него.
Яростната, огнена песен отекваше все по-близо. През него.
По свещената връзка. Право в душата му.
Рев на гняв и непреклонност.
Лоркан програчи от склона:
- Роуан!
Невъзможно беше, съвършено невъзможно, но някак...
- От север - каза Гавриел, обръщайки червеникавокафявия си кон. - Тътенът дойде от север.
От Доранел.
Фар в нощта. Сила, струяща през света, каквато бе усетил в Залива на Черепа.
Изпълваше го със звук, огън и светлина. Като че крещеше отново, и отново: Жива съм, жива съм, жива съм.
Сетне настъпи тишина. Нещо прекъсна песента.
Угаси я.
Той не желаеше да мисли какво. Връзката още съществуваше. Обтегната почти до скъсване, но съществуваше.
Затова изпрати по нея думите със същата надежда, ярост и непоколебима любов, каквато бе доловил в песента. Ще те намеря.