Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
И аз, разбира се, й разказвам, макар и изцяло в обратен ред, и тя ми задава милион въпроси, за да попълни празнините. После аз скачам под душа, а след това излизам и започвам да се глася за вечерята.
— Хей, я почакай! Той вече не е женен, така ли?
— Разделени са и се развеждат — обяснявам, докато увивам косата си с хавлиена кърпа и се насочвам боса към стаята си. Там включвам лампичките, окачени на гардероба, и запалвам ароматичната си свещ.
— И се е преместил в Ню Йорк?
— Да, от Лос Анджелис. Тук снима някакви шоу програми. Той е продуцент! — допълвам и се излъчвам гордо.
— А какво точно правят продуцентите? — пита Робин, докато се опитва да поразчисти малко натурията върху леглото ми, за да седне. Накрая се отказва и въпреки това сяда.
— Ами… продуцират — свивам рамене, докато се пресягам за овлажняващия крем. Нямам никаква представа какво точно правят продуцентите, обаче ми звучи доста тежко. — Божичко, Робин, да знаеш само колко беше хубаво! — въздъхвам, докато мацам бузите си с крем. — Той беше направо приказен!
— Боже, колко романтично! — въздъхва замечтано Робин.
— Така си е — кимвам, свличам хавлията от главата си и обличам раздърпания си стар халат. — И знаеш ли кое е най-хубавото? Попита ме дали вярвам в душите близнаци!
— Сериозно?
— Абсолютно сериозно!
Споглеждаме се. Съквартирантката ми изглежда така, сякаш е умряла и е отишла в рая.
— Виждаш ли, Луси! — възкликва, поруменяла от щастие. — Казах ти! Само трябва да вярваш! Това е единственото, което трябва да… — Помества се сконфузено на леглото ми и промърморва: — Ох! Май се убодох на нещо остро! — Смръщва се и бръква под бродираната завивка. — Какво е това?
— Нямам представа. Какво е? — Питам отнесено, без дори да поглеждам. След като успях да открия пинцетите в чекмеджето с бельото ми, се заемам с веждите си.
— Ами… мисля, че е някакъв медальон.
— О, ясно. Просто го хвърли при другите ми бижута — махвам небрежно откъм тоалетката, върху която се въргалят лакове, дребни монети, два скицника… Мислено си напомням, че ще трябва да подредя малко, когато имам време. Само дето вечно нямам време.
— Май е направен от някаква монета.
Вцепенявам се насред първата вежда. Чакайте малко! Това да не би да е…
— Къде е? — ахвам и се обръщам рязко с разтуптяно сърце.
Зървайки изражението ми, Робин изпуска медальона.
— Аууу, ама това да не би да е…
— Да, медальонът ми! — грабвам го аз в мига, в който полита към земята. Неспособна да повярвам в ставащото, аз плъзвам пръст по неравния ръб на половинката монета. — Мислех, че съм го изгубила. Много отдавна. Къде го откри?
— Ето тук, на леглото!
— Но това е напълно невъзможно! — Умът ми превърта набързо кадрите назад. Преместих се в Ню Йорк едва преди шест седмици и няма начин медальонът да е бил в куфарите ми. Вярно, че моята идея за подреждане на багаж се ръководи по-скоро от принципа „хвърляй всичко, пък каквото се събере“, но дори и в такъв случай бих забелязала нещо, което ми е изчезнало преди толкова много години. Особено този медальон! — Така де, нещата не могат просто да се материализират от нищото, нали така? — промърморвам и клатя невярващо глава.
Напълно объркана, поглеждам към Робин, като очаквам да я видя озадачена като мен, но вместо това констатирам, че очите й блестят от вълнение.
— Не разбираш ли? — прошепва тя и лицето й светва в екстаз. — Това е легендата!
— Какво е? — смръщвам се объркано, неспособна да схвана идеята й.
— Легендата за Моста на въздишките! — отсича нетърпеливо тя. — Ето че се сбъдва!
И докато тя изрича това, в стаята нахлува топъл вятър и вдига пламъка на ароматичната свещ така, че отражението му обхваща цялата пъстра завеса. И докато златистите нишки на завесата проблясват и танцуват, по гърба ми внезапно пролазва тръпка и за един кратък миг въображението ми се събужда…
А после, така внезапно, както е дошъл, поривът на вятъра утихва и слага юздите на въображението ми.
— Не говори глупости! — скастрям я аз. — Просто аз съм ужасно разхвърляна! Никога не знам кое къде е. Непрекъснато губя разни неща.
Но въпреки това вътре в мен нещо продължава да потрепва. Но какво ми става, за бога? Сигурно съм нервна заради тази вечер. Това трябва да е. От напрежение човек може да види какво ли не.
— Както и да е. Към по-важни теми! — отсичам и бързо набутвам медальона в чантата си.