И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– Възможно е – съгласих се аз. – Следващия път ще се опитаме да я разсмеем.

Тя вдигна замислено очи към тавана. Можех да предположа какво се върти из главата ù.

– Какво е семейството ви?

Тя направи озадачена гримаса.

– В смисъл?

– В най-общия. Сигурно е коренно различно от моето. – Не беше единствено дете, домът ù беше малък... роднините ù плачеха заради сладкиши. Дори не можех да си представя какъв е животът в семейство като нейното.

– И още как. Ами като за начало не носят корони на закуска. – Тя се разсмя мелодично, точно както подобаваше на Петица.

– В дома Сингър са изискване само на вечеря, предполагам?

– Именно.

Аз също се засмях. Възхищавах се на чувството ù за хумор. Беше сходно с моето, когато си позволеше да се отпусне. Стана ми любопитно как бе възможно двама души от два съвършено различни свята да си приличат толкова.

– Какво друго? Вкъщи сме пет деца, като аз съм средното по възраст.

– Пет! – Божичко, каква ли гюрултия вдигаха.

– Да, пет – потвърди тя, учудена, че се изненадвах толкова. – Повечето простосмъртни семейства са многодетни. Аз също бих отгледала много деца, ако имам възможност.

– О, така ли? – Още едно сходство, при това доста лично.

Свенливото ù „да“ ми подсказа, че и за нея това е нещо съкровено. Странно, но ми беше неловко да обсъждам бъдещото си семейство с момиче, с което поначало трябваше да имам шанс, но знаех, че нямам.

– Както и да е – продължи тя, – най-голямата ми сестра, Кена, е омъжена за Четворка. В момента работи в една фабрика. Майка ми настоява да си търся мъж поне от Четвърта каста. – Защо не от Първа? – Но не искам да оставям пеенето. Толкова радост ми носи. – Да, звучи логично. Сигурно любимият ù е някой артистичен тип от Пета каста. – А сега, не щеш ли, ме повишиха в Тройка. – Заяви тъжно тя. – Чувството е много шантаво. Въпреки това ще се опитам да продължа кариерата си на певица. Кота е по-големият ми брат. Художник е. Напоследък не се виждаме често. Дойде да ме изпрати, и толкова.

Нещо в тона ù загатваше за болезнени спомени, но тя продължи с разказа си и не ми даде възможност да попитам какви.

– Следваща в подредбата е моя милост – каза тя, като наближихме стълбището.

Усмихнах се искрено.

– Америка Сингър, най-близката ми приятелка.

Тя врътна иронично очи и сините им ириси уловиха светлината.

– Същата.

Отговорът ù ми донесе неочаквано удоволствие.

– След мен е сестричката ми Мей. Същата онази, която ме изигра и не се разплака. Направо ми потънаха гемиите; не мога да повярвам, че и сълзица не пророни! Измяната настрана, малката е художничка. И... я обичам безкрайно. Най-дребният е Джерад. Само на седем годинки е. Все още умува дали му се става художник, или музикант. От всичко най-много обича да рита топка и да събира буболечки – чудесни хобита, но няма хляб в тях. Мъчим се да го подтикнем към повечко експерименти в изкуството. Е, това сме всички.

– Ами родителите ви? – попитах, опитвайки да си съставя по-пълна представа за нея.

– Ами вашите родители? – извърна въпроса ми тя.

– Моите родители ги познавате.