Падение и подем

– Какво е това място? – попитах, докато бавно си проправях път напред.

– Възникнало е като обиталище на отшелници от времето, когато границите на Равка са стигали далеч на север – отвърна Николай. – Манастирът на Санкт Демиян.

Санкт Демиян Скрежни. Това поне обясняваше виещите се стълби, които зърнахме на идване. Единствено вярата или страхът могат да принудят някого да се качи по тях. Спомнях си написаното за Демиян в „Жития санктя“. Той беше сътворил някакво чудо близо до северната граница. Можех да се закълна, че са го пребили с камъни.

– Преди няколкостотин години е превърнато в обсерватория – продължи Николай и посочи тромавия меден телескоп, изоставен в една от стъклените ниши. – Стои тук от близо сто години. Чух за него по време на кампанията в Халмхенд, но ми трябваше време, докато го открия. Сега просто му викаме Чекръка.

Чак тогава ми просветна – бронзовите колони бяха съзвездията: Ловеца с обтегнатия лък; приведения над книгите Учен; Тримата глупаци, скупчени заедно, опитвайки да си поделят едно палто. Чирака, Мечката, Просяка. Остриганата девица, стиснала костената си игла. Общо дванайсет – спиците на Чекръка.

Трябваше да извия врат, за да огледам стъкления купол високо над нас. Слънцето клонеше към залез и през него видях как небето прелива в пищно наситеносиньо. Присвиех ли очи, можех да видя звезда с дванайсет лъча в самия център на купола.

– Толкова много стъкло – прошушнах замаяна.

– И никакъв скреж – отбеляза Мал.

– Отопляващи тръби – обади се Давид. – Вградени са в пода. Сигурно и във вътрешността на колоните.

Тук наистина беше доста по-топло. Но не чак толкова, че да ми се прииска да се разделя с балтона или ушанката; въпреки това усещах топлина през подметките на ботушите си.

– Под краката ни има парни котли – обясни Николай. – Всичко тук се отоплява с пара от разтопен сняг. Горивото е проблем, но аз съм се запасил с въглища.

– И откога е така?

– Вече две години. Започнахме ремонта от долните пещери и ги превърнахме в хангар. Вярно, не е най-доброто място за почивка, но пък понякога на човек му се иска да изчезне от света.

Признавам, бях впечатлена, но в същото време се чувствах като на тръни. Присъствието на Николай винаги действаше така – той се променяше пред очите ми, непрекъснато разкривайки нова тайна. Напомняше ми на дървените матрьошки, с които си играех като дете. Само дето вместо да се смалява, той ставаше все по-голям и все по-загадъчен. Не бих се учудила, ако утре се окажеше, че е построил приказен дворец на Луната. „Вярно, трудно се стига дотам, но пък каква гледка!“