Обсидиановата стая
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #16
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546558275
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Обсидиановата стая». Краткое содержание книги:
Тя се опитваше да мисли колкото може по-малко за своя тайнствен другар.
Вече по-приспособена към странното си положение и осъзнаваща все по-нарастващото си примирение със смъртта на своя попечител, тя се бе върнала към една от предпочитаните си дейности: икебана – японското изкуство за подреждане на цветя. То я привличаше не само със своята древност, но и с красотата и изяществото си. Миналата година беше инсталирала четиристотинватова парникова лампа в една от нишите в помещението със сбирката от редки предмети на Енох Ленг. Под нея в дървен сандък отглеждаше миниатюрни дървета: портокал, праскова и райска ябълка. Предпочиташе стилашока и използваше само дървесни клони от един вид, както той предписваше, във всеки аранжимент. Те символизираха небето, земята и съществуването. Будистка философия, която според нея се съчетаваше с дисциплината на Чонг Ран.
Предпочиташе да работи с клоните на плодни дръвчета не само заради тяхната красота и непостоянство, но и защото бяха трудни за овладяване заради крехкостта и необикновените си форми. Работеше бавно, с изключително търпение, като никога не забравяше колко са крехки цветните пъпки. Ако беше доволна от окончателния дизайн, щеше да сложи икебаната в стаята с гравюрите може би срещу т’ангката на своя син…
Внезапно спря работа. Отнякъде в лабиринта от каменни помещения извън нейния апартамент започнаха да отекват звуци на клавесин.
Тя седна изправено на стола си. Това не беше сънувана музика, заради която се беше събудила, а звучеше тук и сега в мазето под мазето. Вероятно идваше от стария музикален салон.
Седеше и слушаше, а крехкото й самообладание изведнъж се разклати. Музиката беше лирична, сърцераздирателна и изпълнявана с неземна чувствителност. Констънс я сметна за удивително хубава.
Остави икебаната незавършена, свали копринените ръкавици и се изправи с кама в едната ръка и фенерче в другата. Изрита обувките от краката си, за да не вдига шум по каменните коридори. Бързо стигна до централния коридор, спря пред вратата и се вслуша внимателно. Нямаше усещането за нечие друго присъствие в мазето под мазето, нямаше миризма или движение на въздуха, които да са й непознати. Чуваше се само далечната, отекваща музика. Не беше Алойшъс – той не можеше да свири на клавесин. Във всеки случай кратката й надежда, че може да е все още жив, беше само глупава мечта.
Не изпитваше истински страх. Сега почувства със сигурност, че този непознат човек я ухажва по свой ексцентричен начин.
Тя зави надясно към музикалния салон, като отново се движеше толкова бързо, колкото можеше, без да вдига шум. Докато се носеше напред, позволявайки на лъча от фенерчето само за кратко да се плъзга по тухлената пътека пред нея, музиката се усилваше. Констънс мина под половин дузина арки и през също толкова големи помещения, в които се помещаваха сбирките на Енох Ланг, преди да завие рязко наляво и да спре пред два средновековни гоблена, провесени от каменния трегер. Музикалният салон беше зад тях.
Музиката спря.
Зарязвайки всяка предпазливост, тя отметна гоблените, насочи фенерчето в тъмното помещение и започна да плъзга лъча му наоколо, докато ръката й стискаше камата, готова всеки миг да нанесе удар.
Нямаше никого. Салонът беше празен. Пурпурният клавесин стоеше в средата на помещението самотен и безмълвен.
Констънс забърза към него, осветявайки наоколо, проверяваше всеки тъмен ъгъл и врата. Ала човекът, който беше свирил, го нямаше. Тя опря ръка о възглавницата на стола – беше още топла.
— Кой е тук? – извика. – Кой свиреше?
Гласът й отекна в тишината. Облегна се на инструмента, а сърцето й блъскаше силно. Клавесинът беше най-хубавият инструмент в колекцията, някога собственост на унгарската графиня Елизабет Батори, социопатката и серийна убийца, която според легендата се къпела в кръвта на девици, за да запази своята младост. Така и не беше обяснено задоволително какво вещество беше придало пурпурния оттенък на инструмента, макар Констънс да имаше свои собствени теории.
Тя се срути на стола и продължи да осветява наоколо.
— Който и да е тук, умолявам ви, покажете се!
Нямаше отговор. Докато чакаше, плъзгаше пръсти по клавишите. Музикалната сбирка беше най-любопитната сред колекциите на Енох Ленг от антикварни рядкости. Ленг не се интересуваше от самата музика. Всяка вещ в тази сбирка беше тук не заради способността да произвежда звуци, а заради връзката си с насилие и убийства. Например цигулката „Страдивариус“, която стоеше в стъклен шкаф на стената, е била собственост на Габриел Антониони, прословутия убиец от Сиена в 90-те години на XVII век, който прерязвал гърлата на жертвите и след това им свирел, докато умирали. До нея беше сребърният тромпет, издраскан и очукан, който бил използван за строяване на войските на Ричард III преди битката при Бозуърт – една наистина мрачна история.