Обсидиановата стая

— Нека ти обясня защо изпитвам – поради липса на по-точно определение – почит към теб. Първо, ти си единственият човек, когото познавам, който ми е равен по интелект. И може би емоционално равен. Второ, ти ме надмина. Трябваше да уважа това. Направих грешката да си играя с теб и ти отговори с удивителна енергия и единствена по рода си решимост, каквито някога съм виждал у човешко същество. Това ме изпълни със страхопочитание.

Още една крачка напред.

— Почит и уважение. Малцина са хората на света, живи или мъртви, които аз почитам. Ти си една от тях. И благодарение на моя прародител Енох Ленг, живя един дълъг и богат живот. Неговият еликсир те поддържа млада повече от век. Едва след смъртта му ти започна като нас, останалите, нормално да старееш. Последицата от това е, че надминаваш около шест пъти моята начетеност.

Диоген се засмя при тази мисъл. Ала в смеха му нямаше нищо злонамерено или саркастично: беше лек и самоироничен.

— Има и нещо друго, което сметнах за привлекателно в завидната продължителност на твоя живот. Ти си живяла. Ти си единственият човек, чиято жажда за знания, за отмъщение и ако ми позволиш да намекна също така – за страст, ме е удивявала със своята свирепост. Констънс, аз не само ти се възхищавам, но и се боя от теб. Осъзнах това, докато лежах и се възстановявах в малка колиба извън Джиностра под вулкана и слушах боботенето на Стромболи. Беше смиряващо, защото преди това не се бях страхувал от когото и да било, независимо жена или мъж. Сега се страхувам от една жена.

Тя се промъкна безшумно още крачка напред. Усещаше, че е там, само на метри от нея. Още една стъпка и ще може да замахне…

— Което ме води до другото нещо, жизненоважно за разбирането на нашата връзка: ти си майката на моя син.

В пълно мълчание тя се хвърли напред, замахна с камата в празното.

— О, Констънс, това ме натъжава, но не мога да те обвинявам.

Констънс слушаше неподвижна в мрака. Гласът се беше преместил. Някак си беше предусетил. А може би изобщо не е бил толкова близо? Ехото в каменното помещение с многобройните му врати и шахти за проветрение в съчетание с неговия нисък и мек глас й пречеше да го намери.

— Виж, Констънс, убеден съм, че ти си единственото човешко същество, което дълбоко в себе си може да сподели с мен моето странно разбиране за живота. Нека го приемем – и двамата сме неудачници. Мизантропи, направени от една и съща тъкан.

На Констънс й трябваше известно време, за да направи разбор на казаното от Диоген, и в резултат стисна още по-здраво камата.

— Точно това е същността – продължи той. – Бях сляп, не виждах. Но сега прогледнах. Приличаме си по толкова много неща. В други ти ме превъзхождаш. Затова не е за чудене, че моята почит към теб само нараства.