Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Надявах се да дойдем тук преди това да се случи — продължи Далинар, — но не успях. Затова сега ще се бием. И, в името на Бурите, ще унищожим тези там. Ще ги спрем и ще се надяваме така да попречим на това зло да плъзне из паршите по целия свят, каквито бяха страховете на моята племенница. Ако оцелееш днес, ще се прочуеш като един от най-великите мъже на нашето поколение.
Той пусна Аладар. Върховният принц залитна назад.
— Върви при хората си, Аладар. Поведи ги. Бъди герой.
Аладар го изгледа зяпнал. После се изправи. Удари гърдите си с ръка в отривист поздрав към Далинар.
— Ще бъде изпълнено, Сиятелни господарю, Върховни принце на войната.
Изрева заповеди за адютантите си — сред тях беше и Минтез, върховния господар, на когото Аладар обикновено поверяваше носенето на Бронята си в бой — после тури ръка на дръжката на сабята си и се понесе под дъжда.
— Ха — обади се Себариал изпод чадъра. — Той наистина повярва. Смята да се превърне в някакъв проклет герой.
— Знае, че бях прав за нуждата да обединим Алеткар. Добър войник е. Повечето Върховни принцове са добри войници… или поне бяха по някое време.
— Жалко, че се озоваваш накрая с нас двамата, вместо с тях — подхвърли Себариал и кимна към Роион, който продължаваше да зяпа червените очи. Вече бяха хиляди, прииждаха още паршенди. Съгледвачите доложиха, че се трупат и на трите плата около голямото, на което бяха алетите.
— В битка аз съм безполезен — продължи Себариал, — а стрелците с лък на Роион само ще се похабят в дъжда. Пък и Роион си е страхливец.
— Роион не е страхливец — възрази Далинар и положи длан на ръката на нисичкия принц. — Той е предпазлив. Това не му свърши добра работа в боричканията за скъпоценните ядра, където хора като Садеас жертваха животи, за да си купят престиж. Ала тук предпазливостта е качество, което предпочитам пред безразсъдството.
Роион се обърна към него и замига да отпъди водата от очите си.
— Това наистина ли се случва?
— Да. Искам да си с твоите войници, Роион. Те имат нужда да те видят. Битката ще ужаси тях, но не и тебе. Ти си предпазлив, овладян.
— Аха — отвърна Роион. — Да. Ти… ти ще ни измъкнеш от това, нали?
— Не. Няма.
Роион се намръщи.
— Ние всички ще се измъкнем заедно.
Роион кимна и не възрази. И той отдаде чест, макар и не тъй отривисто като Аладар, и се отправи към войската си, която заемаше северния фланг. Провикна се към адютантите да му дадат броя на резервите.
— Проклятие — рече Себариал, докато гледаше как Роион се отдалечава. — Проклятие. Ами аз? Къде ми е вдъхновяващата реч?
— Ти ще се прибереш в щабната палатка и няма да се пречкаш.
Себариал се разсмя.
— Добре. Това го мога.
— Искам Телеб да води твоята войска — каза Далинар. — И ще пратя с него Серугиадис и Руст. Твоите хора ще се бият по-добре срещу тези същества, ако ги водят Броненосци.
И тримата бяха получили от спечелените в дуелите на Адолин Брони.
— Ще им наредя да се подчиняват на Телеб.
— И, Себариал? — додаде Далинар.
— Да?
— Ако имаш нагласата, изгори няколко молитви. Не знам дали там горе напоследък някой чува, обаче няма да навреди.
Далинар се обърна към морето от червени очи. Защо само стояха и гледаха?
Себариал се позабави.
— Не си толкова уверен, колкото се показа пред онези двамата, а? — Той се подсмихна, все едно това го успокояваше някак, и бавно се отдалечи. Ама че странен човек. Далинар кимна на един от адютантите си, който отиде да предаде заповедите на тримата алетски Броненосци. Първо взе Серугиадис, длъгнест момък, чиято сестра Адолин навремето ухажваше, от мястото му във войската, и после отърча да доведе Телеб и да разясни далинаровите наредби.
Щом се погрижи за това, Далинар отиде при Навани.
— Трябва да знам, че си в безопасност в щабната палатка. Доколкото е възможно.
— Тогава, представяй си, че съм там.
— Но…
— Искаш ли да ти помагам с фабриалите? — попита Навани. — Не мога да го правя от разстояние, Далинар.
Той стисна зъби, ала какво да каже? Всеки щеше да му е потребен. Пак огледа червените очи.
— Приказките от лагерния огън оживяват — обади се Скалата, грамадният рогоядец от мостовите. Далинар никога не го бе виждал да охранява него или синовете му; смяташе, че е снабдител. — Такива работи не бива да съществуват. А защо не се движат?
— Не знам — отвърна Далинар. — Прати неколцина от твоите хора да доведат Рлаин. Искам да видя може ли да ни обясни нещо.
Двама мостови хукнаха за Рлаин, а Далинар се обърна към Навани.