Сияйни слова

Далинар излезе от палатката в ситния дъжд, придружаван от Навани и Шалан. Навън дъждът бе по-тих, отколкото вътре в палатката, където капките барабаняха по тъканта.

Бяха се придвижвали още навътре цялата сутрин и това ги доведе до самото сърце на порутените плата. Сега бяха близо. Толкова близо, че приковаваха изцяло вниманието на паршендите.

Случваше се.

Един адютант предлагаше чадъри на всички, които излизаха от палатката, но Далинар махна с ръка и отказа да вземе. Щом войниците му трябваше да стоят под дъжда, щеше да стои и той. И без друго до края на деня щеше да прогизне.

Тръгна през редиците подир мостовите в дрехи за буря, които носеха фенери със сапфири. Още беше ден, ала плътната облачна покривка потапяше всичко в здрач. Далинар се открояваше със синята светлина. Роион и Аладар видяха, че той е отказал чадъра, и излязоха под дъжда с него. Себариал, разбира се, не ги последва.

Стигнаха края на събраните войски, които бяха строени в огромен, отворен навън овал. Далинар познаваше хората си достатъчно добре, та да усети напрежението им. Стояха твърде сковано, не тътреха нозе, не се протягаха. При това мълчаха — не бъбреха, та да се разсеят, и даже не мърмореха. Далинар чуваше единствено откъслечните заповеди, с които офицерите потягаха редовете. Скоро видя какво поражда напрежението.

На съседното плато се трупаха светещи червени очи.

По-рано не светеха. Червени очи, да, но не с този обезпокоителен блясък. В смътната светлина телата на паршендите бяха неразличими, бяха просто сенки. Алените очи тегнеха като Пояса на Талн, като сфери в мрака, по-наситени от всеки рубин. Паршендите често вплитаха в брадите си скъпоценни камъни, но днес те не светеха.

Доста време мина без буря, каза си Далинар. Дори скъпоценните камъни в сферите на алетите, обработени, за да задържат светлина по-дълго, вече почти бяха потъмнели по това време на дъждовния сезон. По-едрите камъни можеха да изтраят още около седмица.

Навлизаха в най-тъмната част от годината. Времето без Светлина на Бурята.

— О, Всемогъщи! — прошепна Роион при вида на червените очи. — О, имена на самия Бог. Къде ни доведе, Далинар?

— Можеш ли да помогнеш някак? — тихо се обърна Далинар към Шалан, която стоеше под чадъра си точно до него. Пазачите бяха току зад гърба ѝ.

Пребледняла, тя поклати глава.

— Съжалявам.

— Сияйните рицари са били воини — още по-тихо настоя Далинар.

— Ако са били воини, то аз имам още много дълъг път…

— Върви тогава — заръча Далинар на момичето. — Когато има затишие в боя, намери пътя до Уритиру, ако въобще съществува. Ти си единствената ми надежда за спасение, ако се провалим, Сиятелна.

Шалан кимна.

— Далинар — продума Аладар със страх. Гледаше червените очи, които се строяваха в редици от другата страна на пропастта. — Кажи ми направо. Когато ни поведе на този поход, очакваше ли да се натъкнем на тези ужаси?

— Да.

Не беше лъжа. Той не знаеше какви ужаси ще открие, но знаеше, че нещо се задава.

— И въпреки това дойде? — продължи Аладар. — Довлече ни чак в тези прокълнати равнини, допусна да бъдем обкръжени от чудовища, да бъдем изклани и…

Далинар грабна Аладар за предницата на куртката и го издърпа. С това съвършено го изненада и онзи млъкна и се облещи.

— Тези там са Пустоносни — изсъска Далинар. По лицето му се стичаше дъжд. — Върнаха се. Да, истина е. И ние, Аладар, ние можем да ги спрем. Не знам можем ли да предотвратим следващото Опустошение, но аз ще сторя всичко — ще пожертвам себе си и цялата тази войска — за да защитя Алеткар от тези твари. Разбираш ли?

Аладар кимна, все още с широко отворени очи.