Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Това земетресение беше във връзка с голямото земетресение, което по същото време разруши Лисабон.
Глава двадесет и девета
За да може читателят да разбере бягството ми от оловните килии, трябва да го запозная с обстановката.
Оловните килии, които служат за затвор на политически престъпници, не са нищо друго, освен таванските помещения на големия дворец, а килиите са добили името си от големите оловни плочи, с които е покрит дворецът. До тях може да се стигне само чрез входната врата на двореца или през зданието за арестуваните или по споменатия вече от мен мост, така нареченият Мост на въздишките. Пътят за тях води само през голямата зала, в която се събират инквизиторите и единствен секретарят има ключ от нея, който той поверява на ключаря само за кратко време, от което последният се нуждае, за да обслужи сутрин затворниците. Това обслужване става на разсъмване, защото по-късно слугите на затвора биха били забелязани на идване и отиване от хората, които имат работа с членовете на Съвета на десетте. Този съвет се събира всеки ден в една съседна зала, така наречената Бусола и през тази зала трябва да минават пазачите винаги, когато искат да отидат в оловните килии.
Килиите са разположени под покривите на двете фасади на двореца. Три лежат на запад — към тях спада и моята — четири — на изток. Дъждовната тръба откъм западната страна води в дъното на двореца, другата води отвесно в канала, наречен Рио ди Палацо. Килиите от тази страна са много светли и в тях може да се стои прав, не е такъв случаят с килията, в която се намирах аз и която наричат la trave, поради огромната греда, която ме лишаваше от светлина. Подът на моята килия се намираше точно над тавана на залата на инквизиторите, които се събираха в нея обикновено нощем, непосредствено след дневното заседание на десетте, в което участвуват и те тримата.
Познавах точно обстановката и неизменните навици на инквизиторите. Единственото средство за бягство, или най-малко единственото, на което можех да разчитам на успех, беше пробиването на пода на моята килия. Но за това имаше нужда от инструменти, а това бе трудна работа на едно място, където всяка връзка с външния свят бе забранена, където не се позволяваха нито посещения, нито размяна на писма с когото и да било. За да подкупя някой полицай, би трябвало да имам много пари, а аз нямах нищо. Да приемем също, че ключарят и двамата слуги на затвора биха се оставили доброволно да бъдат удушени — защото нямах никакво оръжие, освен ръцете си, — то трети пазач стоеше винаги на стража пред вратата на коридора. Той държеше последната заключена и я отваряше само ако другият, който искаше да излезе, му кажеше паролата. Въпреки всички пречки, аз се занимавах само с мисълта за моето бягство и понеже не намирах в Боеций никакво средство, престанах да го чета. Бях убеден, че можех да намеря такова средство само чрез обмисляне и затова не си позволявах и най-малката мисъл, която не се отнасяше до него.
Винаги съм бил на мнение, че когато някой си втълпи в главата да успее в нещо и когато се занимава само с постигането на този план, то той ще постигне своята цел. Въпреки всички трудности този човек ще стане велик везир или папа, ще провали някоя монархия, при положение, че той започне навреме и че притежава нужния разум и издържливост, защото щастието презира старостта, а без помощта на щастието, човек не може да се надява на успех и затова старите хора не ги бива за нищо. За да имаме успех, трябва да разчитаме на щастието си и да не се отчайваме от неуспехите. Това е обаче едно от най-мъчителните политически пресмятания.
Към средата на ноември Лоренцо ми каза, че месер-гранде имал един нов затворник. Новият секретар, господин Бузинели, му заповядал да го постави в най-лошата килия, следователно, щял да го доведе при мен. Той ме увери, че му изтъкнал, че съм считал за особено благоволение да имам килия само за мен. Секретарят му отговорил, че по време на четирите месеца сигурно съм станал по-разумен. Това съобщение не ми бе неприятно, още по-приятно ми бе да чуя за сменяването на секретаря. Този Пиетро Бузинели беше добър човек, с когото се бях запознал в Париж.