Златото на краля

Работата беше там, че в Севиля от времето на нашата Испания, в която всичко ставаше с много заплахи и с малко срам, сред толкова народ, прехранващ се с касапския занаят, мнозина бяха голи самозванци. Тия разбойници не се скъпяха да се кълнат в храбростта си и между едно и друго надигане на чашата мигом утрепваха двайсетина-трийсетина на думи, биеха се в гърдите, че са истински мъже, но всъщност не бяха убивали и не бяха воювали. Хвалеха се, че очистват човек еднакво лесно както и с бръснач, така и с шпага. Перчеха се с шапки, приличащи слънчогледова пита, с кадифени елеци, крачеха важно, с мрачен поглед, със старателно подстригани бради и със завити мустаци като куки на кама, ала в часа на истината дори двайсетина от тях накуп не бяха способни да се справят с един разярен стражар, изпаднал в по-гневно настроение, а на уреда за изтезание пропяваха при първото завъртане на въжето. Тъй че нужно беше да се познава материята така, както я познаваше капитан Алатристе, за да не се остави човек да бъде заслепен от блясъка на толкоз валета, вземайки ги за асове. И така, доверявайки се на набитото си око, той започна набора из кръчмите на кварталите Ерия и Триана. Търсеше стари познати с чевръсти ръце и пестеливи на думи, истински смелчаци, а не юнаци от комедийна интермедия. Трябваха му хора от тия, които убиват, без да оставят на противника време и да се изповяда, та да не вземе умиращият да изтърве нещо пред защитниците на закона, ако се появят отнейде. И от тия, на които, изложени на изкушението „кажи колко“ и притиснати от палача, можеше да се разчита, че ще жертват гърлото или гърбината си и че ще онемеят, като отварят уста само за да казват „не“ или „искам църковно убежище“ и нямаше да пропеят дори ако им предложеха да стъпят в Ордена на Калатрава39: