Кралица на въздух и мрак [bg]

— Защото се нуждаем от помощ, ако искаме да направим черна магия. Не можем да я направим сами.

— Моля те, кажи ми, че няма да ни е нужна армия от мъртъвци. Мразя армиите от мъртъвци.

— Не е армия от мъртъвци. А Хипатия Векс.

Кит едва не изпусна пакета с чипс.

— Хипатия Векс? Магьосницата от Лондон?

— Аха. Недей да губиш нишката, Уотсън.

— Не губя нишката — изтъкна Кит. — Откъде да предположа, че си се свързал с нея? Не мислех, че ни харесва особено.

— Има ли значение?

— Е, прав си. — Кит спря и около гуменките му се вдигна пясък. — Стигнахме.

Тъмният отвор в скалата зейна пред тях. Тай също спря и бръкна в джоба на суитшърта си.

— Имам нещо за теб.

Кит нави пакетчето от чипс и го напъха зад една скала.

— Така ли?

Тай извади малък бял камък с размерите на топка за голф, върху който беше изваяна руна.

— Рунически камък за магическа светлина. Всички ловци на сенки имат такъв.

Улови непринудено ръката на Кит и сложи камъка в шепата му. Горещ трепет премина в стомаха на Кит, изненадвайки го. Никога не беше изпитвал нещо такова.

— Благодаря. Как се задейства?

— Сключи пръсти около него и си помисли за светлина. Представи си щракването на електрически ключ. Така Джулиън го обясни на мен. Хайде… ще ти покажа.

Кит стискаше неловко камъка, докато двамата поемаха по пътеката, отвеждаща до входа на пещерата. Не бяха направили и няколко стъпки във вътрешността й, когато мракът ги обгърна като кадифе, приглушавайки звука на вълните отвън. Кит едва различаваше Тай, сянката на сянка до него.

Като щракването на електрически ключ, помисли си и сключи пръсти около руническия камък.

Той потръпна лекичко в ръката му и от шепата му се разля светлина, огрявайки познатия каменен коридор. Беше съвсем същият като преди, с груби стени и лъкатушещ, и напомняше на Кит за подземните тунели в първия филм за Индиана Джоунс.

Поне този път знаеха къде отиват. Последваха извивката му и се озоваха в огромна каменна зала. Стените бяха от гранит, набраздени с черни линии, които показваха къде се бяха напукали много отдавна. Долавяше се сладникава миризма, вероятно димът, издигащ се от свещите върху дървената маса в средата на помещението. Закачулена фигура в черни одежди и с лице, потънало в сянка, седеше там, където седеше Зара последния път, когато бяха тук.

— Хипатия? — повика Тай, пристъпвайки напред.

Фигурата вдигна пръст, за да го накара да замълчи. И Кит, и Тай се поколебаха, когато две облечени в ръкавици ръце се вдигнаха, за да отметнат качулката.

Тай прокара език по пресъхналите си устни.

— Ти… не си Хипатия. — Обърна се към Кит. — Това не е тя.

— Не — съгласи се Кит. — На мен ми прилича на зелен тип с рога.

— Не съм Хипатия, но тя ме изпрати — каза магьосникът. — Срещали сме се и преди ние тримата. На Пазара на сенките в Лондон.

Кит си спомни бързо движещи се зелени ръце. Трябва да отбележа обаче, че никога не съм очаквал един ден да имам удоволствието да се запозная с Изгубения Херондейл.