Ноктите на Помирителя [bg]

— Кой си ти?

— Приятел — отговорих аз.

Предполагам, че се чувстваше изнемощял, но въпреки това се опита да се изправи и аз му помогнах. За момент той огледа всичко около себе си — първо мен, след това двамата бягащи мъже, реката и дърветата. Двата бойни коня го изплашиха, макар единият да беше негов и търпеливо да чакаше своя ездач.

— Какво е това място?

— Отбивка от стария път, който върви покрай Гиол — обясних му аз.

Уланът разтърси глава и я стисна с ръце.

Хетор дойде запъхтях като куче, извикано да бъде погалено. Неговият спътник, който изоставаше на стотина крачки, имаше ярките дрехи и мазния поглед на дребните търговци.

— Г-г-господарю — заекна Хетор. — Нямате представа колко п-п-проблеми, колко загуби и невероятни трудности преодоляхме, докато преминавахме планините, широките морета и нап-п-пуканите полета на този иначе красив свят. О, господарю на Ноктите, не можете да предположите колко мъка ни причинихте?

— След като ви оставих в Салтус и препуснах с моя кон?

— Точно така — каза Хетор. — Точно така — повтори той и погледна многозначително към своя спътник, сякаш за да потвърди това, което бе казал. После въздъхна и седна на земята.

— Аз съм корнет Минеас. А ти, кой си?

Хетор кимна с глава, макар и да трябваше да се поклони.

— Господарят е достойният Севериън, служител на Самодържеца, чиято урина е вино за неговите слуги и васали, — от Ордена на търсещите истината и покаянието. Аз съм Хетор — негов покорен слуга. Бюзек също е негов покорен слуга. Предполагам, че мъжът, който се отдалечи преди малко, е също негов слуга…

Направих му знак да млъкне.

— Ние сме бедни пътници, корнет. Видяхме те да лежиш тук в безсъзнание и спряхме, за да ти помогнем. За момент дори помислихме, че може да сте мъртъв, защото наистина приличахте на такъв.

— Какво е това място? — попита уланът.

— Това е пътят на север от Киеско — обясни разпалено Хетор. — Г-г-господарю, ние бяхме на лодка, плавахме по широките, пълноводни води на Гиол през тъмна, непрогледна нощ. На борда й, с попътен вятър в платната, ние — аз и Бюзек, напредвахме бавно нагоре, докато щастливците се рееха в небето, на път към Двореца на Сюзерена. Лодката напредваше независимо дали бяхме будни, или спяхме, и така стигнахме до тук.

— Двореца на Сюзерена? — измърмори уланът.

— Да, трябва да е наблизо вече.

— Тогава трябва да съм много бдителен.

— Сигурен съм, че някой от вашите другари скоро ще мине от тук. — Хванах поводите на черния си кон и се метнах на високия му гръб.

— Г-г-господарю, няма отново да ни и-и-изоставите, нали? Бюзек на два пъти ви е виждал как практикувате уменията си.

Готвех се да отговоря на Хетор, когато забелязах, че между короните на дърветата проблесна бяла светкавица. Там се движеше нещо огромно. Веднага ми хрумна мисълта, че този, който е изпратил ноктюлите, е изпратил нови свои оръдия и забих пети в слабините на жребеца.