Драконите на сломеното слънце [bg]

— Колко дълго бях в безсъзнание? — попита Силван.

— Няколко часа. Все още е Средиден, ако това ще ви помогне да се ориентирате.

Младежът се огледа.

— Къде са останалите? — Внезапно му бе хрумнало, че елфите вероятно се крият от някого.

— Там, където трябва — отговори мъжът.

— Благодаря ви, че ми помогнахте. Вероятно имате работа на някое друго място, както и аз. — Силван се изправи. — Трябва да вървя. Сигурно вече е прекалено късно… — Замълча, за да преглътне горчивината в устата си. — Но все още не съм изпълнил мисията си. Ако само ми покажете мястото, откъдето отново да прекося щита…

Елфът го изгледа със съвсем същата напрегнатост.

— Щитът не може да бъде преодолян.

— Трябва да може! — настоя гневно Силван. — Аз го направих, нали? — Той се взря към дърветата в близост до пътя. Странното потрепване все още бе там. — Ще се върна обратно там, където минах за пръв път. Сигурен съм, че отново ще се получи.

Закрачи мрачно по обратния път. Мъжът го последва, без да отрони и дума.

Дали майка му и армията й бяха издържали срещу великаните толкова дълго? Младежът беше виждал войните на кралицата да извършват не един и два подвига. Налагаше му се да повярва, че отговорът е „да“. Налагаше се да убеди сам себе си, че все още разполагат с достатъчно време.

Скоро откри мястото, където тялото му се бе търколило по склона към клисурата. Първият път, когато бе направил опит да се изкачи догоре, пепелта беше твърде хлъзгава, но сега започваше да изсъхва. Пътят нагоре беше по-лесен. Заизкачва се, като внимаваше да не размести ръката си. Елфът остана на дъното на клисурата и загледа мълчаливо след него.

Силван достигна щита. Както и по-рано, нямаше никакво желание да го докосва. И все пак, точно тук, тъкмо на това място той бе преминал, съзнателно или несъзнателно. Виждаше съвсем ясно дирята, която петите му бяха оставили в калта. Виждаше падналото през пътеката дърво. Далечният спомен, че се е опитвал да го заобиколи, започваше да се завръща.

Самият щит беше невидим, с изключение на едва загатнатото потрепване, когато слънчевите лъчи преминеха през него под точно определен ъгъл. Нямаше никакъв друг начин да разбереш, че съществува, освен по странното нагъване, което изкривяваше образите на дърветата и растителността от другата страна. Напомняше му на начина, по който горещите вълни набраздяваха картината над нагрято поле, карайки всичко да изглежда така, сякаш се отразява във водна повърхност.

Силван стисна зъби и тръгна право срещу щита.

Бариерата не искаше да го пропусне. По-лошо — всеки път, щом опиташе да направи крачка напред, изпитваше непреодолимо чувство за гадене, имаше чувството, че щитът залепя устни към тялото му и се старае да изсмуче цялата му жизнена енергия.