![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
— Аз обаче имам — възрази той и посегна към плика с дюнерите. — Закуската е едно от любимите ми яденета през деня.
Едно време като дете, Джеф откри най-страхотната следа на невероятен сръндак. Беше първият ден от сезона за лов на сърни и той бе излязъл с баща си, бяха само те двамата. От доста време бе студено, а предишната нощ бяха паднали десетина сантиметра пухкав въздушен сняг, покрил полята и пътищата, а въздухът бе замрял, все едно че всичко бе обгърнато с одеяло и само чакаше някой да го отметне настрани.
Беше истинска прелест. Той забеляза едри следи, които се движеха по посока на вятъра, и двамата с баща си тихо и потайно проследиха огромния самец през полята и малките горички. Няколко пъти изгубиха следите в гъстите храсти, а след това и в една избуяла горичка, но после бързо успяваха отново да открият следата. Наоколо бе изключително красиво, а тръпката, докато следиш дивеча, никога не угасна у него.
Сега, разбира се, усещането бе съвършено различно. Снегът бе навявал, но бе изринат настрани, разнесен от множеството стъпки, така че, когато двамата с Маги успяха да попаднат отново на отпечатъците на улицата, вече бяха почти достигнали Трийсет и първа улица, а в една от преките те просто изчезнаха и те така и не успяха да ги забележат отново.
След четири пресечки Джеф най-сетне вдигна ръце. Нямаше да успеят да открият нови следи и нямаше никакъв смисъл да се самозалъгват повече.
— Такааа — каза Джеф.
— Това е прекалено сложна тема.
— Какво?
— Това „така“. Казах, че е прекалено сложна тема. — Тя плесна длани, облечени в ръкавици с един пръст. — Пошегувах се. Нали знаеш, това е едно от онези смешни неща, които единият казва, на които и двамата се засмиват.
— Така ли? — Последното, което тя каза, може би беше смешно. Иначе смешката не беше нищо повече от една плоска шега.
Трябваха му няколко мига, за да се сети, че кръстовището на Трийсет и шеста и „Имршън“ е само на още няколко пресечки от жилището на Били Улсън — което не бе същото като къщата на Били Улсън, която бе точно срещу дома, в който Джеф бе расъл, на няколко крачки от новия му семеен дом, от къщата, която бе купил за Кати.
Не че светът беше малък, той просто бе устроен по един доста странен начин. Майката на Били би останала много доволна, ако той се погрижеше за Били, а също и баща му, въпреки че Ърни не би признал подобно нещо, дори да го подложеха на страшни мъчения.
Защо да не се отбие до Били, така и така беше наблизо — а и в града вилнееше един от Чедата — поне да надникне при него. „Вили може да е всякакъв, по той си остава един от нас“, помисли си той.
— Нека тръгнем насам — каза той.
Кварталът Източен Калхун винаги бе допадал на Джеф. Това бе най-приятната част от града. За хората от Хардуд Минеаполис — въпреки че се намираше на пет часа път с кола, всъщност на четири, ако затвореше очи и си кажеше, че не ти пука дали няма да те глобят за превишена скорост — си оставаше „големият град“.
Ако някога се наложеше да напусне Хардуд и да се премести да живее в града, би искал да се установи тук. Заразната болест по дърветата, която бе унищожила почти всички дървета в Средния Запад, кой знае как не бе успяла да се разпространи в по-голямата част от Източен Калхун, така че от пролетта до есента улиците тук бяха покрити сякаш с плътна тента от зелени листа, която през зимата се превръщаше в нещо като скелет от клони, по които все още се бе запазил по някой и друг инатлив лист, който потрепваше при всеки порив на вятъра.
Ако се налагаше улиците да имат имена — а Джеф, макар и с искрено нежелание трябваше да признае, че в града се налагаше улиците да имат имена — то идеята да бъдат номерирани или кръстени по азбучен ред, му допадаше. След „Емерсън“ следваше „Фримонт“, а след това „Джирърд“, после „(Х)Енипин“ което не звучеше по същия начин като Х-то в Холмс, но гражданите така и не успяваха много добре да следват имената по начина, по който бяха кръстени, нищо че следващата улица бе „Ървинг“, а най-накрая „Джеймс“, където живееше Били Улсън.
Къщата представляваше една от онези внушителни постройки, останали от началото на века, които никой вече не строеше. Сигурно тук бе имало огромен брой слуги — това е било навремето, когато хората все още са имали слуги — но много отдавна е била прекроена и превърната в отделни апартаменти. Погледна бързо отстрани на къщата, забеляза, че има четири електромера, но се убеди, че това е броят на обитателите, когато видя четирите звънци до масивната входна врата.