Пурпурно небе [bg]

Иън сви рамене, а веднага след това съжали.

— Ще го изчакам, за да ме прегледа — каза той. Сви дясната си ръка, тази, на която носеше пръстена на Харбард. „Не се страхувам, аз съм предпазлив, разбира се, но изобщо не се страхувам“. Съсредоточи се над тази мисъл, а след това, когато усети, че пръстенът започна да пулсира, веднъж, два пъти, три пъти на пръста му, той поклати глава и се зачуди защо отново бе прибягнал към помощта на пръстена. Очевидно имаше влияние върху другите хора — поне в онези няколко случая, когато го бе използвал, но на него това не му се бе отразило по никакъв начин.

Не че бе истински уплашен, нищо подобно. Може би трябваше да се страхува, но не изпитваше страх.

— Но нищо повече от това; колкото по-бързо приключим, толкова по-добре — каза най-сетне той. Знаеше една метафора, която никога не бе използвал, но която най-сетне проумя: сега се чувстваше така, сякаш от гърба му бяха вдигнали огромен товар.

Да се върне обратно? Отново? Ако продължаваше да шари напред-назад между световете, скоро късметът му щеше да се изчерпи, а бе много вероятно това да стане сравнително скоро. Във Вандескард му се размина на косъм, а във Фалиас беше още по-опасно.

А и този път…

Я майната му на всичко. Не се страхуваше и щеше да бъде много хубаво да се озове отново на място, където да носи съвсем открито Убиеца на гиганти, където не бе просто Иън Силвърстайн, прекъснал обучението си в колежа, а Иън Сребърния Камен, Убиеца на гиганти — е, в интерес на истината, само на един огнен гигант.

Но ако тогава победата му се дължеше само отчасти на късмета — а то си беше така — какво от това?

— Превърнал си се в инатлив твърдоглав мъж, не е ли така?

„При това много отдавна, Карин“.

— Така е.

Хоузи се усмихна.

— Той произлиза от род на инатливи твърдоглави мъже. Можеш да си сигурна в думите ми.

За момент Иън не знаеше какво да каже.

Но в следващия момент Карин се усмихна, протегна ръка и стисна неговата и поне за един кратък момент отново бяха приятели.