В капана на времето [bg]

Иглата потъваше и изплуваше от плата, блещукаше на светлината от прозореца. Чудех се как ли върви посещението на Джейми при Джаред. А още повече се чудех що за човек е принц Чарлс. Той беше първата историческа фигура, която щях да срещна, и макар да знаех, че не бива да вярвам ни всички легенди, които се разказваха (е, добре де, щяха да се разказват) за него, истинският човек беше пълна мистерия. Въстанието от четиридесет и пета зависеше почти изцяло от личността на един млад мъж — от неговия провал или успех.

А дали изобщо щеше да се случи, зависеше от усилията на друг млад мъж — Джейми Фрейзър. И от мен.

Още бях погълната от ръкоделието и мислите си, когато тежки стъпки по коридора ме сепнаха и забелязах, че денят е напреднал. Капчуците от стрехите бяха затихнали с падането на температурата, а огънят на потъващото зад хоризонта слънце сияеше в ледените копия, увиснали от покрива. Вратата се отвори и Джейми влезе.

Усмихна ми се бегло, после спря пред масата. Изглеждаше замислен, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Свали си наметалото, сгъна го и прилежно го окачи на колоната на леглото. Изправи се, отиде до другото кресло, настани се много внимателно и затвори очи.

Седях неподвижно, забравила за шиенето, и гледах това представление с голям интерес. След миг той отвори очи, усмихна ми се, но не каза нищо. Наведе се напред и огледа лицето ми много внимателно, сякаш не ме беше виждал от седмици. Накрая, с вид на човек, който ще направи голямо признание, отпусна рамене и опря лакти на коленете си.

— Уиски — рече с огромно задоволство.

— Разбирам — отвърнах предпазливо. — Много ли?

Той поклати бавно глава, сякаш беше доста натежала. Почти чувах как се плиска съдържанието ѝ.

— Не аз — каза много отчетливо. — Ти.

— Аз? — възмутих се.

— Очите ти — рече той и се усмихна сияйно. Неговите очи бяха омекнали, сънливи и помътнели като вир в дъжда.

— Очите ми? Какво общо имат очите ми…

— Имат цвят на много хубаво уиски, когато слънцето ги огрява изотзад. Тази сутрин си мислех, че приличат на шери, нo не е шери. Не е бренди. Уиски е. Точно уиски. — Изглеждаше толкова доволен, че не можах да не се засмея.

— Джейми, ти си ужасно пиян. Какво си правил?

Той леко се смръщи.

— Не съм пиян.

— Така ли? — Оставих ръкоделието си и се наведох да докосна челото му. Беше студено и влажно, макар че лицето му бе зачервено. Той веднага ме хвана през кръста, придърпа ме към себе си и зарови лице в гърдите ми. Миризмата на най-различен алкохол се надигна от него като мъгла, така плътна, че почти я виждах.

— Ела тук, сасенак — мърмореше той. — Моята жена с очи с цвят на уиски, моята любима. Нека те занеса в леглото.

Помислих си, че е спорно кой кого може да отнесе до леглото, но не възразих. Нямаше значение защо иска да легне, нали беше тук. Наведох се и пъхнах ръка под мишницата му, за да му помогна, но той се отдръпна, стана царствено и бавно, сам-самичък.