Дългият път към дома [bg]

Докато останалите се взираха в картата, Жан Ги седеше в градината със затворени очи и вдишваше свежия вечерен въздух. Ани му липсваше. Същата сутрин бе заминала за Монреал, за да се върне на работа. Той бе готов да тръгне с нея, но докато лежаха в леглото, Ани го бе посъветвала да остане.

— Намери Питър — бе му казала. — Искаш да се занимаваш с това, а и татко има нужда от помощта ти.

— Не мисля. Ани се бе усмихнала и бе плъзнала пръст по ръката му, от рамото до лакътя.

През по-голямата част от живота си като възрастен Жан Ги Бовоар бе излизал с различни жени заради телата им. Оженил се бе за Инид заради гърдите, краката, нежното й лице. Заради това че коленете на приятелите му омекваха, щом я видеха.

Но когато собственото му тяло бе прекършено и наранено, когато животът му бе висял на косъм, чак тогава Жан Ги бе открил колко по-привлекателни могат да бъдат сърцето и душата.

Една кокетна усмивка можеше да го плени, но в крайна сметка един сърдечен смях го бе освободил.

Ани Гамаш не караше ничии колене да омекват. Едрата й фигура не привличаше мъжките погледи. Не чуваше подсвирквания зад гърба си, защото лицето й бе твърде обикновено. Но във всяка компания тя неизменно бе най-привлекателната жена.

Жан Ги Бовоар беше почти на четиресет, тялото му бе разбито, а духът му — съкрушен. И тогава щастието го бе съблазнило.

— Искам да се прибера с теб — искрено бе казал на любимата си.

— И аз искам същото — отвърнала бе тя от сърце, — но някой трябва да намери Питър Мороу, а ти имаш дълг към Клара. Татко — също. Трябва да й помогнете.

Ето защо беше щастлива. Бовоар вече знаеше, че щастието и добрината вървят ръка за ръка. Едното не можеше без другото. На Жан Ги му беше трудно да го възприеме. При Ани сякаш се случваше съвсем естествено.

Притискаха се един към друг, преплели пръсти между голите си тела.

— Нали си на непълна заетост — припомнила бе Ани. — Изабел ще се съгласи ли?

Бовоар все още не можеше да свикне да иска разрешение от служителката на Sûreté, която до неотдавна му беше подчинена. Но бе позвънил на главен инспектор Пакост още на сутринта и тя бе дала съгласието си. Позволила му бе да остане в Трите бора и да помогне в издирването на Питър Мороу.

Изабел Лакост също бе задължена на Клара. Ани си бе заминала. А сега, в края на деня, Жан Ги Бовоар седеше в градината, слушаше разговора на хората около себе си и за момент си позволи да се пренесе от главата в сърцето си. Несъзнателно протегна дясната си ръка с отворена длан, сякаш в очакване на ръката на Ани.

— „Ла порт“? — попита Клара и се изправи, след като бе огледала картата отблизо. — „Вратата“? Мястото, създадено от брат Албер?

— Oui — потвърди Гамаш. — Може и да греша, но според мен става дума точно за него.