Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
— Защото е изчезнал.
— Не го ли беше изгонила Клара?
— Да, но са имали уговорка да се срещнат точно след една година. Трябвало да се случи преди няколко седмици. Но той така и не се е появил.
Венсан Жилбер изглеждаше искрено изненадан.
— Питър обичаше Клара. Много неща ми убягват в този живот — заяви той, — но имам нюх за любовта.
— Както прасетата надушват трюфелите — обади се Бовоар и веднага съжали за думите си, когато видя как реагира светецът негодник.
Но Жилбер неочаквано се усмихна.
— Точно така. Мога да я надуша. Знаете ли, любовта си има собствен мирис.
Бовоар зяпна Жилбер, удивен от това, което току-що бе чул.
„Може би — помисли си той — този човек…“
— Мирише на компост — рече Жилбер.
„… все пак е негодник.“
Дванайсета глава
Арман Гамаш се поклащаше на гърба на своя кон-лос и си мислеше за посещението при Венсан Жилбер. И за Париж. За своя Париж. За Париж на Жилбер. За Париж на Питър. Докато размишляваше, прохладната гора сякаш се отдръпваше и чворестите стари дървета започнаха да се преобразяват. Разместваха се и се пренареждаха, като накрая вече не бяха непроходим лес, а величествен парижки булевард. Гамаш яздеше по широка улица, покрай която се извисяваха разкошни здания. Някои от периода на Осман, други в стил ар нуво, трети — в стил бозар. Минаваше край паркове, китни кафенета и внушителни монументи. Насочи своя кон-лос по булевард „Монпарнас“. Край него се редяха червени навеси, парижани четяха, седнали до масички с кръгли мраморни плотове. Подмина „Ла Купол“, „Ла Ротонд“, „Льо Селект“ — кафенета, където Хемингуей и Ман Рей бяха прекарвали по-голямата част от времето си с питие и ръка. Където поколения писатели и творци бяха спорили или се бяха вдъхновявали през вековете. Някои така и не си бяха тръгнали. Вляво Гамаш почти виждаше гробището „Монпарнас“, където бе погребан Бодлер, а Сартър и Симон дьо Бовоар почиваха навеки под надгробните си плочи в компанията на „Целувката“ — великолепната скулптура на Брънкуш.
Недалеч, оттатък гробището, се издигаше противната кула „Монпарнас“ като предупреждение към онези, които споделяха съвременното убеждение, че съвършенството подлежи на усъвършенстване. Гамаш и Бовоар с тропот подминаваха миналото. Отвъд отдавна мъртвите художници и писатели. Отвъд „Монпарнас“. Към квартала, където Питър Мороу бе избрал да се установи. Толкова близо до тази творческа експлозия. Но на светове от нея. Завиха по улица „Вожирар“ и магията бавно започна да избледнява. „Градът на светлината“ загуби блясъка си и се превърна в обикновен град. На моменти красив. Оживен. Но не онзи Париж, в който бяха творили Мане, Пикасо и Роден.
Накрая стигнаха до целта си. Гамаш подръпна юздите и усети леко разтърсване, когато конят на Жан Ги се блъсна в задницата на неговия кон. И Бовоар, и животното бяха изпаднали в някакво вцепенение. Но се сепнаха.
— Защо спряхме? — Жан Ги и конят му се озърнаха.
Гамаш бе вперил поглед в едно дърво така, сякаш очакваше стволът да се разтвори и да минат през него като през врата.
— Уффф! — Клара се настани на един от дървените столове в градината и се плъзна назад, а гърбът й се отпусна на възглавницата. На широкия подлакътник от едната страна я очакваше чаша джин с тоник, за която мечтаеше от мига, когато се качии задушната кола на Мирна, за да се приберат от Монреал. На другия подлакътник стоеше купичка с чипс.
Клара се радваше, че най-сетне си е у дома.
— Започнете вие — подкани художничката и усети как тялото й потъва във възглавницата.
Рен-Мари, Арман, Жан Ги и Мирна се бяха събрали в градината зад къщата й, за да обменят информация
— Мисля, че знам къде е отишъл Питър, когато си е тръгнал оттук — каза Гамаш.
— Вече ни е известно — прекъсна го Клара. Посочи картата, която бившият детектив тъкмо разгъваше върху масата. — В Париж.
— Да. Париж, Флоренция, Венеция — потвърди едрият мъж и изгледа Клара над ръба на очилата си. — Като изключим едно нещо, във всичко това видимо имаше логика.
— Дъмфрийс — включи се и Рен-Мари.
Съпругът й кимна.
— Защо е отишъл в Дъмфрийс? Този важен въпрос ми отвлече вниманието и така пропуснах да се вгледам по-внимателно и една подробност.
— Защо си е направил труда да стигне чак до Париж, а е отседнал в петнайсетия арондисман? — попита Клара и отново се изправи в стола си.
— Oui. Именно.
Тъмнокафявите очи на Гамаш блестяха. Нямаше съмнение.
Не защото изпитваше удоволствие от това, което вършеше, а защото бе много добър в него. Беше като миньор, който носеше факел и осветяваше тъмните галерии. Копаеше надълбоко, понякога опасно дълбоко, за да се добере до онова, което се криеше там.