Златният бряг [bg]

Чудех се дали Сюзън смело е отишла у семейство Дюпо с извинение от съпруга си, или се е обадила в полицията и е останала до телефона цяла нощ. Всъщност това, за което се чудех, беше дали някой го интересува жив ли съм или мъртъв. Докато размишлявах върху това, чух звук от копита по влажната земя. Погледнах нагоре и видях ездач на кон, който приближаваше откъм слънцето. Станах и присвих очи срещу слънчевата светлина.

Сюзън спря Занзибар на около шест метра от мястото, където стоях. Никой от двамата не проговори, но тъпият кон изпръхтя и това пръхтене прозвуча презрително, което ми развърза езика, колкото и нелогично да изглежда.

Мислех, че като видя Сюзън, ще почувствам вина и угризения, но, колкото и да е странно, все още ми беше все едно. Попитах:

— Мен ли търсеше или просто си на езда?

Сигурно тонът ми я възпря да ми даде някой от резките си отговори.

— Теб търсех.

— След като вече ме намери, можеш да си тръгваш. Искам да остана сам.

— Добре. — Тя дръпна поводите на Занзибар да го обърне и попита през рамо: — Ще дойдеш ли с нас на службата в единайсет часа?

— И да дойда, ще карам собствената си кола до църквата.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Тя тръгна и Занзибар си изпусна газовете. Ако беше тук ловджийската ми пушка, щях да му напълня задника с едри сачми.

Е, помислих си, лесно мина. Чувствах се добре. Разтъпках се, отпускайки мускулите си, след това потичах малко, вдишвайки хладния утринен въздух. Какво прекрасно утро беше това и колко хубаво бе да се събудиш с изгрева и да тичаш през мъглата. Прекарах цял час в лудеене, както бихте го нарекли, като подскачах по земята без никаква цел или причина, освен дето ми беше приятно. Изкачих се на една огромна липа в дъното на имота, от която се вижда „Крийк Кантри Клъб“. Каква величествена гледка! Постоях малко на дървото, припомняйки си това прекрасно удоволствие от детството. С голяма неохота слязох от дървото и отново започнах да тичам.

Някъде може би към девет часа бях физически изтощен, но духовно свеж, както отдавна не съм бил. Дори нямах махмурлук. Затътрих се към пояса от бели борове, който разделяше земята на Станхоуп от Алхамбра, а по тялото ми обилно се стичаше пот, отнасяйки със себе си извлечените от него токсини.

Пробягах през запустялото конско пасище на Алхамбра, сърцето ми биеше тежко, а краката ми искаха да се огънат и да ме оставят на земята. Но аз продължих към черешовата горичка и стигнах до класическата градина, където със Сюзън бяхме разиграли сексуалната си драма.